Отвлеченият министър-председател

— Чух, че вие също сте в това разследване. Сериозна работа. Досега сигурно вече са изчезнали със стоката си. Но не вярвам да могат дълго време да го крият. Нашите хора претърсват Франция до последното ъгълче. Французите също. Все си мисля, че вече е въпрос на часове.

— Ако все още е жив — забеляза мрачно високият детектив.

Лицето на Джап посърна.

— Да… Но аз имам чувството, че е жив и здрав.

Поаро кимна.

— Да, да, жив е. Но дали ще бъде открит навреме? И аз като вас не вярвам, че може да бъде укрит за дълго.

Чу се свирката и ние се струпахме в пулмановия вагон5. После с бавен, нерешителен тласък влакът напусна гарата.

Пътуването бе необикновено. Хората на Скотлънд ярд се събраха накуп. Разгънати бяха карти на Северна Франция и неспокойни показалци посочваха линиите на пътищата и селищата. Всеки имаше своя теория. Поаро не прояви обичайната си бъбривост, седеше загледан пред себе си, а на лицето му имаше изражение, което много ми напомняше израза на недоумяващо дете. Аз разговарях с Нормън, който се оказа много забавен човек. Когато пристигнахме в Дувър, държането на Поаро започна много да ме забавлява. Щом се качихме на кораба, дребният човек се вкопчи отчаяно в ръката ми. Вятърът духаше с пълна сила.

— Mon Dieu — мърмореше той. — Това е ужасно.

— Смелост, Поаро! — извиках аз. — Ще успеете. Ще го намерите. Сигурен съм.

— A, mon ami, погрешно ме разбрахте. Измъчва ме това противно море. Mal de mer е ужасно страдание.

— 0-o — възкликнах, малко разочарован. Усетихме първия тласък на машините, Поаро простена и затвори очи.

— Майор Нормън има карта на Северна Франция, искате ли да я разгледате?

Поаро поклати глава нетърпеливо.

— Не! Не! Оставете ме, приятелю! Не разбирате ли, че за да мислиш, стомахът и мозъкът ти трябва да бъдат в хармония. Лавергие има чудесен метод за предотвратяване на морската болест. Бавно вдишваш и издишваш, като обръщаш глава отляво надясно, и между всеки дъх броиш до шест.

Оставих го да прави гимнастическите си упражнения и се качих на палубата.

Когато бавно приближихме Булонското пристанище, Поаро се появи спретнат и усмихнат и шепнешком ми съобщи, че системата на Лавергие имала удивителен успех.

Показалецът на Джап все още следеше въображаеми пътища по картата.

— Глупости! Колата е тръгнала от Булон… тук са се отклонили. Според мен са прехвърлили министър-председателя в друга кола. Разбирате ли?

— Смятам — обади се високият детектив — да се отправя към пристанищата. По всяка вероятност са го укрили на борда на някой кораб.

Джап тръсна глава.

— Прекалено очебийно. Веднага бе дадена заповед да се затворят всички пристанища.

Зазоряваше се, когато слезнахме на сушата. Майор Нормън докосна ръката на Поаро.

— Сър, тук ви чака военна кола.

— Благодаря ви, мосьо. Но нямам намерение да напускам Булон засега.

— Какво?

— Не, ще влезем в ей този хотел на кея.

Той подкрепи думите си с дела, поиска стая и му бе дадена. Объркани, без да разбираме нищо, ние тримата го последвахме.

Той ни хвърли бърз поглед.

— Добрият детектив не работи така, нали? Разбирам какво мислите. Той трябва да е пълен с енергия. Да се щура насам-натам. Да се просне на прашния път и да търси следи от автомобилни гуми с лупа. Да събира фасове, паднал кибрит. Такава е вашата представа, нали? — Очите му гледаха предизвикателно. — Но аз, Еркюл Поаро, ви казвам, че не е така. Истинското решение е тук, вътре! — И той се чукна по челото. — Нямаше нужда да напущам Лондон. Същата работа щях да свърша, ако спокойно си бях седял в къщи. Единственото, което е от значение, са сивите клетки вътре. Тайно и мълчаливо те играят своята роля, докато изведнъж ще поискам карта и ще сложа пръст на някое място и ще кажа — министър-председателят е тук. Така е! С последователност и логика човек може да постигне всичко! Това безумно втурване към Франция бе грешка — също като детинска игра на криеница. Но сега, макар може би да е твърде късно, ще се заема с работата както трябва, отвътре. Тишина, приятели, моля ви.

В продължение на цели пет часа дребният мъж седя неподвижно, примижавайки с клепачи като котарак, зелените му очи проблясваха и ставаха все по-зелени и по-зелени. Човекът от Скотлънд ярд се дърлеше с явно презрение. Майор Норман бе отегчен и нетърпелив, а за мен времето течеше доста бавно.

Най-накрая станах и колкото се може по-тихо се отправих към прозореца. Цялата работа започна да прилича на фарс. Тайно се безпокоях за приятеля си. Ако се провалеше, бих предпочел да бъде поне по по-малко комичен начин. Разсеяно наблюдавах стоящия на кея кораб, ежедневно превозващ отиващите в отпуск британски войници от франция към родината, който бълваше нагоре стълбове дим. Неочаквано гласът на Поаро се разнесе близо до мен и ме стресна:

— Mes amis, да тръгваме!

Обърнах се. Приятелят ми се бе преобразил до неузнаваемост. Очите му блестяха от вълнение, а гръдният му кош се бе издул до краен предел.

— Какъв глупав съм бил, приятели! Но най-накрая пред очите ми е ясно.

Майор Нормън бързо тръгна към вратата.

— Ще поръчам колата.

— Няма нужда. Няма да я използвам. Слава богу, вятърът утихна.