Отвлеченият министър-председател

— Искате да кажете, че ще ходите пеша ли, сър?

— Не, мой млади приятелю. Не съм свети Петър. Предпочитам да прекося морето с кораб.

— Да прекосите морето ли?

— Да. Който иска да използува логиката като метод, трябва да започне от началото. А тази история започва в Англия. Следователно се връщаме в Англия.

В три часа отново стояхме на перона на Черинг крос. Поаро оставаше глух за всичките ни възражения, като повтаряше отново и отново, че да се върне от началото, съвсем не означава загуба на време, а е единственият верен път. Докато пътувахме обратно, той бе поговорил тихо с Нормън, който пък от своя страна бе изпратил от Дувър куп телеграми.

Благодарение на специалните пропуски, които Нормън показваше, изминахме разстоянието за рекордно кратко време. Голяма полицейска кола с няколко цивилни ни чакаше в Лондон и единият от тях подаде на приятеля ми напечатан на пишеща машина лист хартия. На въпросителния ми поглед Поаро отговори:

— Списък на болниците в определен радиус западно от Лондон. Телеграфирах за това от Дувър.

Бързо профучахме по лондонските улици. Преминахме Бат роуд, пресякохме Хемърсмит, Чизик и Брентфърд. Започнах да разбирам каква е целта ни. През Уинзър към Аскът. Сърцето ми се разтуптя. В Аскът живееше една от лелите на Даниълз. Значи — него преследвахме, а не О’Мърфи.

Спряхме точно пред портата на спретната вила. Поаро скочи и позвъни. Видях как гримаса на объркване помрачи сияещото му лице. Ясно, че не бе задоволен. Отговориха на звъненето. Въведоха го вътре. След няколко минути той отново се появи, качи се в колата и рязко тръсна глава. Надеждите ми започнаха да гаснат. Беше вече 16:30. Дори да откриеше някакви доказателства за вината на Даниълз, какво полза, ако не можеше да изтръгне от някой точното място във Франция, където укриваха министър-председателя.

Непрекъснато спирахме по пътя обратно към Лондон. Многократно се отбивахме от шосето и от време на време спирахме пред някоя малка сграда и никак не ми бе трудно да се досетя, че това са местни болници. Поаро оставаше само по няколко минути вътре, но след всяко спиране лъчезарната му увереност все повече се възвръщаше. Прошепна нещо на Нормън, на което последният отговори:

— Ако завиете наляво, ще ги видите да чакат край моста.

Завихме по страничен път и в припадащия мрак различих втора кола, която чакаше встрани от пътя. Вътре имаше двама цивилни. Поаро слезе, поговори с тях, след което потеглихме в северна посока, а втората кола ни следваше отблизо.

Пътувахме известно време, като целта ни очевидно беше една от северните покрайнини на Лондон. Най-накрая спряхме пред висока сграда, разположена навътре от пътя сред свой собствен двор.

Ние с Нормън останахме в колата. Поаро и един от детективите се приближиха до вратата и позвъниха. Спретната прислужничка отвори. Заговори детективът:

— Аз съм от полицията и имам заповед за обиск на тази къща.

Момичето тихо извика и зад нея в преддверието се появи висока хубава жена на средна възраст.

— Затвори, Едит. Това сигурно са крадци.

Но Поаро бързо подпря вратата с крак и в същия миг наду една свирка. Другите детективи се спуснаха и нахълтаха в къщата, като затвориха вратата зад себе си.

Проклинайки принудителното си бездействие, ние с Нормън чакахме близо пет минути. Най-накрая вратата се отвори и детективите излезнаха, заобиколили трима задържани — една жена и двама мъже. Жената и единия от мъжете настаниха във втората кола. Вторият мъж бе настанен в нашата от самия Поаро.

— Трябва да отида с другите, приятелю. Но много внимавайте с този джентълмен. Не го познавате, нали? Eh bien, нека ви го представя — мосьо О’Мърфи!

О’Мърфи! Зяпнах от учудване. В този миг потеглихме. Човекът беше без белезници, но не можех да допусна, че ще се опита да избяга. Стоеше като замаян, с поглед, вперен напред. Ние с Нормън не бяхме по-малко замаяни от него.

За мое удивление продължавахме по пътя на север. Значи, не се връщахме в Лондон! Съвсем се обърках. Изведнъж, когато колата намали, познах, че сме близо до летището Хендън. Веднага разбрах идеята на Поаро. Той имаше намерение да стигне до Франция със самолет.

Това бе чудесна мисъл, но очевидно непрактична. Една телеграма би отишла далеч по-бързо. Важното бе да се печели време. Той трябва да остави славата за спасяването на министър-председателя на другите.

Щом пристигнахме, майор Нормън изскочи от колата, а друг цивилен мъж зае мястото му. Размени бързо няколко думи с Поаро и веднага изчезна.

Аз също изскочих от колата и хванах Поаро за ръката.

— Поздравявам ви, стари приятелю! Откриха ви скривалището, нали? Но трябва веднага да телеграфирате във Франция. Ще закъснеете, ако сам отидете.

Поаро ме гледа с любопитство в продължение на една-две минути.

— За нещастие, приятелю, има някои неща, които не могат да се изпратят с телеграма.

В този момент майор Нормън се върна, придружен от млад офицер с униформа на въздушните войски.

— Това е капитан Лайъл, с него ще отлетите за Франция. Може да тръгнете веднага.

— Загърнете се добре, сър — обади се младият пилот. — Ако искате, мога да ви заема палто.