Пайнс

Застанал високо над тях, Итън се опита да не изпада в паника, когато осъзна нещо — че след като чудовищата се махнат, няма начин да се спусне обратно долу. Не можеше да се спусне дори от този корниз. Единственият начин да се махне от стената беше нагоре, а това бе повече, отколкото му беше по силите.

Внезапно едно от създанията нададе висок пронизителен писък.

Останалите се завтекоха при него, закряскаха възбудено и после най-голямото — близо два пъти по-едро от онова, което беше нападнало Итън — се отдели от другите, все така душейки земята.

Едва когато чудовището стигна подножието на скалата, Итън разбра.

„Дирята ми.“

Създанието долепи нос в скалата и после се изправи.

Отстъпи бавно назад…

… и погледна нагоре, право към Итън.

„Следват дирята ми.“

Каньонът потъна в тишина.

Пет чифта млечнобели очи изучаваха кацналия на корниза Итън.

Той усети как сърцето му заби лудешки в гърдите му като затворник, мъчещ се да се освободи от тапицирана килия.

Една-единствена мисъл се въртеше безкрайно в главата му…

„Могат ли да се катерят?“

Сякаш в отговор едрият, който пръв беше надушил следата му, се изправи на задните си лапи и скочи на височина метър и половина от място.

Лепна се за скалата, сякаш беше от велкро, върховете на ноктите се забиха в мъничките цепнатини, които Итън никога не би могъл да използва.

Съществото погледна нагоре към Итън, докато другите започнаха да скачат на стената.

Итън погледна към цепнатината над главата си и успя да открие годна опора малко над протегнатата си ръка.

Скочи и се хвана за буцата остри тъмни кристали, когато чу приближаващото тракане на нокти по скала.

Задрапа по стената, опря другата си ръка върху гладката повърхност вътре в цепнатината и се набра в отвора на комина.

Беше тясно, не повече от един метър, но успя да забие кубинки в стените и натискът беше достатъчен, за да се задържи.

Погледна надолу.

Едрото чудовище вече бе стигнало втория корниз и се катереше бързо и устремно, без никакви признаци на умора.

Останалите го следваха плътно.

Итън насочи вниманието си към онова, което го очакваше нагоре — комин, затворен от три страни. Нямаше много опори, но реши, че ще успее да се справи.

Започна да се катери. Тесните стени около него му създаваха така желаната, макар и лъжлива илюзия за сигурност.

Час по час поглеждаше надолу между краката си. Полезрението му беше стеснено от скалата, но въпреки това виждаше водача, който с лекота се изкачваше между втория и третия корниз през участъка, който Итън едва бе преодолял.

Шест метра нагоре в цепнатината и на двайсет над дъното на каньона. Мускулите на бедрата му горяха.

Не можеше да прецени още колко му остава до металния обект, който го беше вкарал в тази каша. От друга страна, ако беше останал долу, онези създания в момента щяха да го ядат. Така че може би блестящият метал, станал виновник за гадното катерене, беше успял да удължи, ако не и да спаси живота му.

Чудовището стигна третия корниз и без никакво спиране за почивка или за обмисляне на следващия си ход скочи към цепнатината.

Крайният нокът на лявата му лапа се заби в квадратен милиметър точно в началото на отвора, след което с брутална сила звярът се набра на крайника си и се напъха в комина.

Итън впери поглед в чудовището, което започнала се катери по опори, които бяха толкова малки, че самият той ги беше подминал. Създанието се движеше два пъти по-бързо, отколкото можеше Итън.

Не му оставаше друго, освен да продължи нагоре. С мъка преодоля още метър и половина.

Три метра.

Чудовището беше на седем метра под него, достатъчно близо, за да може Итън да забележи масивното му туптящо сърце, което се виждаше през кожата му като някаква розова топка, гледана през матово стъкло.

Още три метра и цепнатината като че ли поведе към гладка, вертикална, ужасна стена.

Опорите при върха изглеждаха добри и Итън осъзна, че ако продължи нагоре по класическия начин на изкачване на комини, чудовището ще го настигне, преди да успее да излезе.

Премина на чисто катерене и продължи още по-бързо нагоре.

Малко преди върха една от опорите поддаде и той едва не изгуби равновесие.

Задържа се миг преди да падне.

Вече усещаше вятъра над отвора на комина. Зърна нещо, отразяващо светлината право нагоре. Замръзна.

Погледна надолу.

Едва не беше пропилял шанса да се спаси.

Чудовището беше на четири и половина метра под него и други две го следваха плътно в комина. Итън посегна надолу и успя да достигне поддалата опора, която едва не го уби.

Откъсна парчето скала и го вдигна.

Беше доста обемисто, по-голямо, отколкото си мислеше — цял килограм гранит и кварц.

Итън се закрепи в комина, прицели се и го хвърли.

Камъкът удари създанието право в лицето точно когато то посягаше към нова опора.

Чудовището се изпусна.

Полетя надолу в комина.

Ноктите задраскаха по скалата.

Скоростта му беше твърде висока, за да се спре.