Пайнс

Внимателно се обърна и опря ръце в скалата. Корнизът беше скрит от слънцето и камъкът бе студен като лед. Отдолу тази част му се беше сторила доста лесна — изобилие от добри опори и скала, която ставаше за катерене. Но сега, на шест метра над каньона и загледан към почти отвесните стени, опорите не изглеждаха така солидни, а до следващия корниз, където можеше да си позволи така нужната му почивка, оставаха най-малко девет метра.

Итън затвори очи и вдиша дълбоко два пъти, опитвайки се да успокои сърцето си.

„Можеш да го направиш. Трябва да го направиш.“

Хвана се за най-малката опора на трийсетина сантиметра над главата си и стъпи на почти отвесната скала, на която можеше да се задържи само за няколко секунди на едно място.

Страхът му рязко скочи няколко деления нагоре, докато се катереше над втория корниз и се мъчеше да игнорира тъничкия гласец в главата си, който непрекъснато му натякваше, че навлиза от зоната на счупения крак в територия, където всяка една грешка означава неминуема смърт.

Рискуваше все повече и повече, хващайки се за все по-малки и по-малки опори.

Отначало се взираше нагоре и се колебаеше преди всеки следващ ход, като проверяваше отново и отново всяка прилична опора, но вече заряза това. Мускулите на краката му започваха да потръпват от време на време — сигнал, че скоро ще се схванат. Ако това се случеше, докато е на стената, всичко щеше да свърши.

И затова се катереше с цялата скорост, на която беше способен, хващаше се за всяка вдъхваща доверие опора, опитваше се да се окуражава от увеличаващото се разстояние до дъното на каньона, уверяваше се, че ако падне, щеше да е далеч по-добре да умре на място, защото счупен крак илй гръбнак в тази пустош щеше да означава единствено бавна и мъчителна смърт.

И в същото време колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-здраво го хващаше ужасът. Бореше се с изкушението да погледне надолу, но не можеше да устои на мрачното желание да види колко високо се е качил.

Дясната му ръка най-сетне стигна третия корниз.

Итън се набра и опря лявото си коляно в ръба.

Когато осъзна, че вече няма за какво да се хване, беше късно.

В един безкраен миг остана да виси във въздуха, с коляно на корниза, докато центърът на тежестта му бавно го теглеше назад от стената към ужасната тота под него.

Хвърли се отчаяно напред, ръцете му задраскаха по скалата и лявата в последния момент успя да намери някаква гънка на нивото на гърдите му.

За момент не знаеше дали опората е достатъчна, за да пребори гравитацията и да се изтегли на корниза. Кожата на пръстите му се раздираше, кокалчетата побеляха от напрежението.

Движението назад спря и той се набра с върховете на пръстите, докато челото му не докосна стената.

Трябваше да напрегне всичките си сили, за да преметне десния си крак и да се изправи.

Този корниз беше два пъти по-тесен от предишния и половината от стъпалата му стърчаха над ръба.

Беше невъзможно да седне или да остане по-дълго време тук.

Цепнатината в стената, която продължаваше през останалото разстояние до металното нещо горе, се отваряше точно над него. Изглеждаше достатъчно широка, за да може да се напъха в нея, ако я достигне, но все още нямаше сила да се опита да се набере.

Беше се разминал на косъм със смъртта и твин му трепереше цялото, от глава до пети.

Писъкът го изтръгна от собствения му страх.

Озадачен, Итън впери поглед към дъното на каниш на на петнайсет метра под себе си.

Беше размазал черепа на онова нещо.

Как, по дяволите…

Момент.

То не се движеше и дори нямаше уста, която да произведе такъв звук.

Когато следващият писък, този път малко по-нисък, отекна през каньона, отеквайки между стените, Итън погледна назад към електрическата ограда.

„О, Господи.“

Бяха пет и се движеха нагоре по начин, който почти напомняше формация на военно отделение, изкачвайки големите канари с бързи и елегантни скокове.

Итън притисна гръб в стената, опитвайки се да се закрепи колкото може по-добре.

Водачът на групата скочи от последната скала на пълна скорост, с бързината на хрътка; когато стигна убитото от Итън същество, рязко спря и наведе глава, душейки смачкания череп на събрата си.

Докато другите приближаваха, водачът вдигна глава към небето и от гърлото му се изтръгна дълъг скръбен стон, напомнящ вълчи вой.

Останалите четири пристигнаха и десет секунди по-късно всички виеха като хор оплаквачки. Кръвта на Итън се смрази, докато стоеше абсолютно неподвижно на тесния корниз и слушаше. Потта изстиваше върху кожата му, а остатъците кръв от онова нещо засъхваха по лицето му като малки струпеи.

Опита се да проумее какво вижда и чува, но нямаше обяснение.

Всичко това беше тотално извън опита му, а може би и извън въображението му.

Когато воят спря, групата се събра и започна да се съвещава на най-странния език, който Итън бе чувал някога.

Подобно на някакви ужасяващи птици — със зловещи, бързи и остри крясъци.

Итън се вкопчи в скалата, борейки се с внезапното замайване. Светът се люшна под него.

Сега и петте чудовища душеха земята около трупа — с вдигнати задници, натикали муцуни между камъните.