Пайнс

Още се намираше на скалата до потока, само че беше сутрин и слънцето тъкмо надникваше над каньона зад гърба му.

„Проспал съм цялата нощ.“

Завлече се до потока и пи. Водата беше толкова студена, че главата го заболя.

Изяде един морков и няколко хапки хляб, след което се изправи с мъка и се облекчи. Чувстваше се изненадващо по-добре, болката в краката вече не беше така подлудяваща. Почти се търпеше.

Грабна тоягата си.

Стените на каньона се приближаваха и потокът се превърна в ручей, преди да изчезне напълно в извора, от който започваше.

При липсата на течаща вода тишината беше оглушаваща.

Не се чуваше никакъв звук освен тракането на камъните под кубинките му.

И самотният крясък на птица някъде в небето.

И собственото му тежко дишане.

Стените от двете страни ставаха все по-стръмни вече не се виждаха дървета, нямаше дори храсти.

Само пръснати скали, лишеи и небе.

По пладне Итън беше зарязал тоягата. Движеше се по най-стръмния терен, на който беше попадал досега. Докато преодоляваше един завой на каньона, към постоянното трополене на камъни се добави друг звук. Итън се облегна на една канара е размерите на малък автомобил и се опита да се съсредоточи върху звука, без да обръща внимание на неравномерното си дишане.

Ето го.

Изкуствено.

Постоянно.

Нискодецибелно бръмчене.

Любопитството го задърпа напред и Итън продължи да се изкачва по-бързо. Бръмченето се засилваше с всяка следваща крачка и вълнението му растеше.

На петнайсетина метра по-нагоре той впери поглед в източника на звука — шестметрова ограда с бодлива тел отгоре, минаваща през двайсетметровата най-тясна част на каньона. На оградата имаше надпис…

ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ

ОПАСНО ЗА ЖИВОТА

ВЪРНЕТЕ СЕ В УЕЙУЪРД ПАЙНС

ОТВЪД ТАЗИ ГРАНИЦА ЩЕ УМРЕТЕ

Итън спря на метър и половина от преградата и я огледа внимателно. Беше направена от телена мрежа на квадрати с дължина десетина сантиметра. Отблизо бръмченето беше още по-зловещо, сякаш казваше, че с тази ограда шега не бива.

Долови миризма на разложено и не му отне много време да види източника. Някакъв голям гризач, вероятно мармот, бе направил грешката да се опита да изпълзи през една от дупките при земята. Изглеждаше така, сякаш беше престоял осем часа в микровълнова печка. Напълно овъглен. Някаква нещастна птица бе решила, че е попаднала на безплатен обяд и беше сполетяна от същата участ като гризача.

Итън погледна към стените на каньона.

Бяха отвесни, но издатините, особено от дясната страна, изглеждаха достатъчно обещаващи за някой, който е мотивиран и има куража да рискува да излезе за момент на открито.

Итън се замъкна до стената и започна да се катери.

Скалата не беше от най-здравите и понякога се ронеше под ръцете му, но издатините бяха много и достатъчно близо една до друга, така че не му се налагаше да задържа тежестта си на едно място за повече от няколко секунди.

Не след дълго беше на седем и половина метра над земята и изпита странно гъделичкащо усещане, докато бодливата тел бръмчеше само на няколко стъпки под подметките му.

Пристъпвайки внимателно, Итън мина по един скален корниз и се озова от забранената страна на оградата. Височината го стряскаше, но още повече се плашеше от онова, което беше направил току-що — забранено прекосяване на граница.

Нещо дълбоко в него му нашепваше, че току-що доброволно се е изложил на ужасна опасност.

Спусна се без инциденти в каньона и продължи нататък. Бръмченето постепенно заглъхваше зад него, а организмът му премина в обезпокоително състояние на повишена тревога. Същото му се беше случвало в Ирак — рязко изостряне на сетивата, винаги настъпващо по време на рисковани мисии, които в крайна сметка се проваляха. Дланите му започваха да се потят, пулсът му се ускоряваше, слухът, обонянието, вкусът — всичко минаваше на високи обороти. Не го беше казвал на никого, но когато улучиха хеликоптера му във Фалуджа, беше усетил реактивния снаряд пет секунди преди той да се взриви.

Отвъд оградата теренът беше суров и безнадежден, с напукани и нацепени скали.

Пусто небе.

Липсата на облаци само подчертаваше чувството за абсолютна пустош.

След дните в Уейуърд Пайнс му изглеждаше нереално отново да е така сам, така далеч от други хора.

Но подсъзнателно започна да го гризе друго безпокойство. Каньонът като че ли се издигаше още триста метра нагоре към висок, брулен от вятъра хребет. Ако силите не го напуснеха, може би щеше да стигне дотам привечер. И да прекара още една дълга и студена нощ в опити да спи върху нацепените камъни. А после какво? Скоро щеше да остане без храна и макар коремът му още да беше подут от последния водопой, преди потокът да изчезне, физическото натоварване, на което подлагаше тялото си, щеше да го обезводни за нула време.

Но надвисналата заплаха от глад и жажда бледнееше пред страха от онова, което се намираше отвъд онзи хребет в края на каньона.