Пайнс

У дома често се будеше посред нощ и усещаше ръката й върху себе си, тялото й долепено до неговото. Дори в най-трудните нощи. Нощите, когато закъсняваше. Нощите, когато се караха. Нощите, когато я предаваше. Тя даваше много повече от него. Обичаше със скоростта на светлината. Без колебание. Без съжаление. Без условия. Без резерви. Докато той къташе отделни неща за себе си, тя се отдаваше напълно. Всеки път.

Имаше моменти, когато виждаш любимите си хора такива, каквито са в действителност, без багажа на наложените възприятия и споделените истории. Когато ги виждаш с нови очи, като страничен човек, и изпитваш онази първа тръпка на любовта към тях. Преди сълзите и предпазната броня. Когато все още има възможност за съвършенство.

Никога не беше виждал по-ясно жена си, никога не я беше обичал повече — дори в самото начало — отколкото сега, в тази студена и тъмна ниша, докато си представяше как го прегръща.

Гледаше как звездите угасват, докато слънцето вдъхваше огън в небето, и когато то най-сетне се появи над скалите от другата страна на реката, той се окъпа в лъчите на прекрасната топлина, която нахлу в нишата и загря ледения камък.

На светло най-сетне успя да види пораженията, които беше получил при бягството си от Уейуърд Пайнс.

Натъртвания с черно-жълтеникави кръвоизливи покриваха ръцете и краката му.

Дупки от иглата на сестра Пам по лявото рамо и десния хълбок.

Разви тиксото от левия си крак и разкри мястото на бедрото си, откъдето Бевърли беше извадила микрочипа. Превръзката беше спряла кървенето, но кожата омоло разреза бе възпалена. Имаше нужда от антибиотици и зашиване, за да избегне инфекцията.

Разтърка лицето си с длани. Имаше чувството, че не беше неговото. Кожата беше подута, сцепена на места, а носът му, чупен два пъти за последните двайсет и четири часа, бе изключително болезнен на допир. Бузите му бяха изподраскани от клоните, докато бе тичал през гората, а на тила си имаше цицина, оставена му от някое от онези деца с камъните.

Нищо обаче не можеше да се сравнява с ослепителната болка в мускулите на краката му, които беше насилил много отвъд границите на възможностите им.

Зачуди се дали изобщо има сили да върви.

Късно сутринта, когато дрехите му бяха горе-долу изсъхнали, Итън се облече, завърза все още влажните кубинки и се спусна през корниза на нишата в подножието на отвесната скала.

Спускането към реката му демонстрира по брутален начин какво го чака през остатъка от деня и когато стигна брега, мускулите му вече горяха от болка.

Нямаше друг избор, освен да си почине, да затвори очи и да остави слънчевата светлина да се излива върху лицето му като топла вода. На тази височина се чувстваше невероятно съсредоточен.

Усещаше миризмата на сухи иглички под лъчите на слънцето.

Сладката студена вода.

Звънкият ромон на водата, носеща се надолу в каньона.

Тракането на камъните, повлечени от течението.

Пронизващо синьото небе.

Топлината приповдигна духа му, а това да бъде сред природата въпреки всичко събуди нещо дълбоко в душата му.

Предишната нощ беше прекалено уморен, за да прави каквото и да било, освен да лежи неподвижен върху камъка.

Сега гладът се завърна.

Итън извади морковите и смачкания хляб от джобовете си.

След като се подкрепи, претърси района и си намери един боров клон в близката горичка, който можеше да му свърши работа като бастун. В продължение на няколко минути се протягаше, опитвайки се да раздвижи схванатите си мускули, но това беше обречена битка.

Накрая тръгна нагоре по каньона с темпо, което му се стори, че ще може да поддържа постоянно. След десет минути обаче травмите от вчерашното изпитание го накараха да забави крачка.

Половин километър му се стори като пет.

С всяка следваща стъпка разчиташе все повече и повече на тоягата си. Беше се вкопчил в нея като в спасително въже, сякаш беше единственото нещо, което му позволяваше да върви.

През ранния следобед каньонът започна да се променя, реката се стесни и вече беше по-скоро поток. Боровете станаха по-малки, растяха по-нарядко и в този район бяха измъчени смалени жертви на суровите зими.

Налагаше му се да спира често, вече повече почиваше, отколкото вървеше, и непрекъснато беше задъхан, дробовете му горяха от недостига на кислород, цокато се изкачваше все по-нагоре.

Привечер лежеше проснат на покрита с лишеи ска ла до онова, което беше останало от реката — бърз, широк два метра поток, който бълбукаше в коритото си от разноцветни камъни.

Бяха изминали четири или пет часа, откакто беше напуснал нишата, а слънцето вече се спускаше зад стената на каньона от другата страна на потока.

Когато изчезна, температурата рязко спадна.

Итън лежеше и гледаше как небето губи цвета си. Сви се на кълбо в очакване на нощния студ и мрачно осъзна, че вероятно няма да може да стане.

Обърна се на една страна и си сложи качулката.

Затвори очи.

Беше му студено, но дрехите му бяха сухи и той се опитваше да подреди бъркотията от мисли и противоречиви емоции, изтощението го довеждаше до ръба на делириума, а след това изведнъж почувства, че слънцето напича качулката му.

Отвори очи и седна.