Пайнс

Километри и километри пустош, доколкото предполагаше. И макар че все още беше запазил някои умения за оцеляване от времето в армията, всичко се свеждаше до това, че бе пребит до спукване и уморен до смърт. Изгледите да излезе от тези планини и да се върне в цивилизацията изобщо не бяха обещаващи.

Но от друга страна, какъв избор имаше?

Да се върне в Уейуърд Пайнс?

По-скоро би замръзнал сам тук, отколкото да стъпи отново на онова място.

Итън преодоля участък от каньона, запушен от огромни канари, като внимателно прескачаше от скала на скала. Под камъните отново се чуваше ромон на вода, но потокът беше невидим, недостижим, скрит долу в черното пространство под скалите.

Високо на лявата стена на каньона нещо ярко отрази слънчевата светлина.

Итън спря, заслони очите си и примижа към ослепителния отблясък. От дъното на каньона успя да различи само някаква четвъртита метална повърхност доста нагоре. Пропорциите й бяха твърде съвършени и точни, за да не е дело на човешки ръце.

Скочи на следващата канара. Вече се движеше по-бързо и по-енергично, като постоянно се озърташе към стената, но така и не можеше да разбере какво представлява бляскавата повърхност.

Напред пътят изглеждаше по-нормален и камъните се преодоляваха доста по-лесно.

Чудеше се дали да не опита да се изкатери до онова метално нещо, когато трясъкът на падащи скали го изтръгна от мислите му.

За един ужасяващ момент си представи как към него летят хиляди тонове скала, за да го смажат до смърт и да го погребат под себе си.

Звукът обаче идваше зад него, а не отгоре. Итън се обърна и погледна в посоката, от която беше дошъл. Може би беше разместил някой камък при преминаването си и сега той се беше търкулнал надолу по склона.

И все пак имаше нещо зловещо в това да чуе друг звук освен собственото си тежко дишане или движението на камъни непосредствено около него. Беше започнал да свиква с тишината на това изолирано място.

Оттук виждаше каньона далеч назад и погледът му първоначално се спря върху електрическата ограда на четиристотин метра от него, но после вниманието му се насочи към някакво движение много по-близо, на около стотина метра. Отначало си помисли, че е мармот, но съществото се движеше с лека, котешка пъргавина, скачаше бързо от камък на камък. Когато примижа, за да го разгледа по-добре, Итън видя, че то няма никаква козина. Приличаше на албинос, с бледа, млечнобяла кожа.

Итън се препъна, скочи обратно на крака и дъхът му се ускори.

Съществото беше достатъчно близо, за да чуе дишането му — тежко и бързо; ноктите му изтракаха, когато се приземи на следващата скала. Всеки скок го доближаваше все повече, вече беше само на петдесет метра и стомахът на Итън започна да кипи.

Беше създанието, което бе видял през нощта от нишата над реката.

Създанието, което беше сънувал.

Но какво бе то, по дяволите?

Как можеше да съществува подобна твар?

Забърза нагоре по каньона с най-високата скорост, която беше развивал през този ден, като на всяка крачка поглеждаше назад.

Съществото скочи от последната скала и се приземи с грациозността на балерина. Движеше се на четири крака, снишено като глиган, хрипливото му дишане ставаше все по-силно, докато то намаляваше разстоянието с такава скорост, че Итън моментално осъзна, че няма никакъв смисъл да се опитва да му избяга.

Спря и се обърна към онова, което му предстоеше, разкъсван между опитите да проумее какво става и простото желание да оцелее.

Съществото вече беше на двайсет метра от него и колкото повече приближаваше, толкова по-малко Итън харесваше онова, което вижда.

Късо тяло.

Дълги задни и още по-дълги предни лапи с големи черни нокти.

Около петдесет, може би петдесет и пет килограма. Мускулесто.

Жилаво.

И най-вече хуманоидно. На слънчева светлина кожата му беше прозрачна като на новородена мишка, с мрежа от сини вени и пурпурни артерии; дори сърцето се виждаше едва-едва като пулсираща розова маса в самия център на тежестта му.

На десет метра Итън се приготви за сблъсъка. Малката глава на създанието беше наведена за атака, от краищата на озъбената паст се точеха кървави лиги, кремавите очи нито за миг не се откъсваха от целта си.

Итън долови вонята две секунди преди сблъсъка — на разложена плът и кръв.

То се хвърли във въздуха с писък, който странно напомняше на човешки; Итън се опита да се дръпне настрани в последния момент, но създанието беше предвидило тази маневра, замахна с лапа и го улучи през кръста. Ноктите с лекота преодоляха дебелата тъкан на якето и се забиха в хълбока на Итън.

Той изпита изгаряща болка, а в следващия миг инерцията на създанието го повлече и го тръшна върху камъните с такава сила, че изкара въздуха от дробовете му.

Итън се мъчеше да си поеме дъх, когато съществото атакува.

Като озверял питбул.

Мълниеносно бързо.

С брутална сила.

Замахна диво, докато Итън вдигаше ръце да защити лицето си от ноктите, които бяха остри като на граблива птица и разкъсваха с лекота дрехите и кожата му.