Пайнс

Само за секунди съществото беше успяло да възседне Итън и ноктите на задните му лапи се забиха дълбоко в прасците му и го приковаха като пирони за земята.

Насред целия този ад Итън зърна лицето му.

Големи, широко отворени ноздри.

Малки матови очи.

Голо теме и толкова опъната и тънка кожа, че можеше да види шевовете на черепа там, където костите се съединяваха като парчета от пъзел.

Венци с два реда малки остри зъби.

Имаше чувството, че се бори часове с това нещо — времето се бе забавило и пълзеше като охлюв, докато в действителност бяха изминали само секунди. Бойното обучение на Итън се мъчеше да се задейства, умът му започваше да се издига над страха и объркването, опитваше се да сподави лудата паника, която го беше погълнала. Колкото по-опасна и хаотична е ситуацията, толкова по-ясно трябва да мислиш, за да прецениш как да оцелееш — и засега Итън търпеше провал. Беше позволил на сблъсъка да изсмуче повечето му сили и ако не овладееше страха и разхищението на енергия, след още шейсет секунди нямаше да има нито умствената, нито физическата възможност дори да се съпротивлява.

Създанието нанесе най-свирепия си удар досега — през стомаха, разкъсвайки плата, кожата, тънкия слой мазнина над добре оформените плочки на корема, достигайки до повърхността на самия мускул.

Когато то зарови глава в стомаха, Итън усети как зъбите му разкъсват якето и осъзна с ужас какво се опитва да направи чудовището — да го изкорми с вградените си ножове и да си устрои пир с вътрешностите му направо тук, докато Итън гледа и кръвта му изтича.

Заби юмрук в слепоочието му — тромав, но доста силен удар.

Съществото вдигна глава от корема му и изрева яростно.

После замахна с лявата си лапа към врата на Итън.

Той блокира удара с лявата си ръка, а с дясната трескаво заопипва земята в търсене на оръжие.

Блясъкът на чистата ярост в очите на създанието не мажеше да се сбърка с нищо.

То се дръпна от стомаха на Итън и отвратителното му лице се стрелна към врата с оголени зъби.

„Ще разкъса гърлото ми.“

Ръката на Итън напипа камък и пръстите му се сключиха около него.

Замахна така, какго не беше замахвал никога през живота си. Камъкът беше тежък, с големината на преспапие. и когато тъпата му страна удари тавата отстрани, чудовището трепна, черните като въглища зеници се разшириха в мъничките му млечни очи, а челюстта му се отпусна, сякаш бе зяпнало изумено и зашеметено.

Итън не се поколеба.

Хвърли се напред и заби камъка в пълната с остри зъби паст. Звярът политна назад и Итън го последва с втори удар, този път право в зейналите му ноздри.

Създанието се стовари на земята и тъмночервена кръв потече от носа и устата му. То изкрещя невярващо, като замахваше слабо с лапи, но нямаше силата и скоростта да нанесе още поражения.

Итън го възседна, смаза с една ръка дихателната му тръба и стисна още по-здраво камъка.

Седем удара в черепа и чудовището най-сетне престана да мърда.

Итън захвърли окървавения камък и се строполи настрани, като поемаше дълбоко дъх. Лицето му беше оплескано с кръв и парченца счупена кост.

Насили се да седне и вдигна фланелата си.

„Господи.“

Сякаш беше участвал в бой с ножове, кървеше от много места — дълги гадни разрези от зловещите нокти. Онзи на стомаха беше нанесъл най-много поражения — петнайсетсантиметров каньон през корема. Още малко и вътрешностите му щяха да се изсипят.

Погледна към останките от съществото, каквото и да беше то.

Дори не знаеше как да започне да го възприема. Ръцете му не спираха да треперят, количеството адреналин в кръвта му все още беше твърде голямо. Изправи се.

Каньонът отново беше притихнал.

Погледна към най-близката стена. Онова метално нещо все така блестеше на слънцето. Не можеше да прецени със сигурност, но от неговата гледна точка дотам имаше около двайсет и пет или трийсет метра катерене. И макар да не знаеше каква точно е причината, изпитваше силно желание да се махне от дъното на каньона колкото се може по-скоро.

Итън избърса с ръкав кръвта и костиците от лицето си и се дръпна от скалата, за да има по-добра видимост. Огледа всички възможни маршрути по скалата и накрая се спря на един, който щеше да го отведе до серия стесняващи се корнизи в основата на широка пукнатина, достигаща чак до събудилия любопитството му обект.

Върна се при стената.

След битката чувстваше тялото си като наелектризирано.

Нямаше да е зле да използва тази енергия за катеренето.

Стигна до първия широк корниз, намери добро място за хващане и се набра.

Свиването на коремните мускули беше мъчително болезнено и положението се влошаваше от факта, че те участваха в почта всяко движение.

Итън обаче продължи въпреки болката.

На шест метра от дъното намери добро място, където можеше да стои. Облегна гръб на скалата.

От години не се беше катерил и неефективността му личеше по физическите усилия, които бе положил само за първите шест метра. Изкачваше се с ръце, вместо да разчита на силата на краката си, и вече бе плувнал в солена пот, която проникваше във всяка драскотина и рана.