Пактът „Касандра“

— Ще се заровя в досиетата на тези двама войници, господин президент — каза Клайн, след това направи пауза. — Така че отговорът на въпроса ви е „да“ — много е възможно някой да дърпа конците оттук.

Президентът помълча малко, за да обмисли чутото.

— Чудовищно — прошепна той. — Невероятно и чудовищно. Господин Клайн, ако знаем за какво им е вирусът, дали това няма да ни подскаже какво смятат да правят с него и дори кои са?

Тонът на Клайн издаде объркването му.

— Ще ни подскаже, господин президент. Но въпросът „защо“ все още е без отговор.

— Нека си изясним това. Съществува потенциален източник на зараза, който се намира някъде в окръг Колумбия. Освен това имаме убиец на свобода…

— Господин президент — прекъсна го Смит, — всъщност може би убиецът е най-големият ни шанс.

— Бихте ли се доизяснили, господин Смит?

— Конспираторите премахнаха двамата души, до които можехме да се доберем. Доведоха тук убиец, нает специално за тази цел. Мисля, че го пазят за всеки случай, ако изникне още мръсна работа за вършене.

— Каква е идеята ви?

— Берия е последната ни връзка с конспираторите, господин президент. Ако го намерим и успеем да го заловим жив, той може да ни насочи в правилната посока.

— С това усърдно издирване на убиеца не рискуваме ли да превърнем проблема в публично достояние? Така можем да го сплашим.

— Възможно е, сър — намеси се Клайн. — Но забележете: Берия най-хладнокръвно е убил човек на улица във Вашингтон. Той не е терорист, а обикновен убиец. Ако го свържем с убийството, всички пазители на реда в пет щата ще се втурнат да го гонят.

— Пак ви питам: това няма ли да го накара да се покрие?

— Не съвсем, сър. Берия и хората, които му нареждат, ще си мислят, че знаят кои точно са преследвачите им. Ще се погрижат да им избягат. И ще решат, че са в безопасност, защото могат да предскажат следващата им стъпка.

— Освен това, ако подгоним Берия, като избягваме всякаква публичност, и конспираторите не знаят какво смятаме да правим, може да решат, че заплахата от залавянето му е по-голяма, отколкото ползата от него — добави Смит. — В този случай Берия ще свърши като Ярдени и Трилор.

— Схванах мисълта ви, господин Смит — съгласи се президентът. — Предполагам, че вече имате план за залавянето на Берия?

— Така е, сър, имам — тихо отговори Смит и започна да излага плана си.

* * *

Инспектор Марко Дионети от венецианската полиция пъргаво слезе от полицейския катер на кея пред двореца си. Върна поздрава на уличния полицай и проследи с поглед катера до вливането му в движението на ярко осветените лодки по канала.

На входната врата Дионети изключи алармената система и влезе. Готвачката и прислужницата му бяха възрастни жени, които принадлежаха към домакинството му от десетилетия. Нямаше никаква вероятност да откраднат нещо, но тъй като в двореца имаше достатъчно ценни предмети, за да се обзаведе малък музей, предпазните мерки бяха необходимост.

Дионети взе пощата, която го очакваше във фоайето. Тръгна към бившия рисувален салон, настани се в един фотьойл и отвори писмото от Офенбах банк в Цюрих. Докато преглеждаше баланса на сметката си, отпиваше от аперитива и хапваше черни маслини. Американците можеха да имат много недостатъци, но никога не забравяха да платят.

Марко Дионети не се интересуваше от събитията в широк мащаб. Не го беше грижа нито защо братята Рока е трябвало да убият някого, нито защо е трябвало да умрат. Вярно, че след като предаде Питър Хауъл, съвестта го глождеше. Но Хауъл замина за Сицилия и Дионети никога повече нямаше да чуе за него. Междувременно състоянието му в американски долари щеше да продължи да се увеличава.

След освежителен душ Дионети вечеря сам на огромната маса, която можеше да побере тридесет души. След като му поднесоха кафето и десерта, той освободи прислужниците и те се прибраха по стаите си на четвъртия етаж. Потънал в размисъл, Дионети хапваше ягоди с коантро и мечтаеше как ще прекара почивката си, щедро финансирана от американците.

— Добър вечер, Марко.

Дионети се задави с ягодата. Не можеше да повярва на очите си. Питър Хауъл влезе в стаята спокойно, сякаш беше поканен, и зае мястото в другия край на дългата маса.

Дионети бръкна във вътрешния джоб на изисканото си сако, извади оттам берета и я насочи през двадесетфутовата маса от черешово дърво.

— Какво правиш тук? — попита с дрезгав глас.

— Защо, Марко? Може би трябваше да съм мъртъв? Това ли ти казаха?

Дионети отвори уста като риба на сухо.

— Не знам за какво говориш!

— Тогава защо си насочил пистолет към мен?

Хауъл много предпазливо разтвори дланта си и постави на масата малко шишенце.

— Вкусна ли беше вечерята, Марко? Ризото ди маре ухаеше великолепно. А ягодите вкусни ли са?

Дионети се втренчи в шишенцето, след това премести поглед върху няколкото ягоди в дъното на купичката си. Опита се да пропъди мрачните мисли, които нахлуха в главата му.