Пактът „Касандра“

— Може би предполагаш, че по някакъв начин съм успял да отровя храната ти, така ли е, Марко? В края на краищата, минах покрай алармената ти система. Прислугата ти изобщо не подозира, че има друг човек в къщата. Не би било трудно да пусна малко атропин в десерта ти, нали?

Когато Дионети осъзна какво казва Хауъл, пистолетът затрепери в ръката му. Атропинът беше органична отрова, която се извличаше от растения от семейството на беладоната. Без вкус и мирис, той убиваше, като атакуваше централната нервна система. Дионети трескаво се помъчи да си припомни след колко време действа отровата.

— При твоя ръст и тегло мисля, че ще подейства до четири-пет минути — като се има предвид количеството, което ти сипах — осведоми го Хауъл. — Но имам и противоотрова.

— Пиетро, трябва да разбереш…

— Разбирам, че ме предаде, Марко — рязко отговори Хауъл. — Това е всичко, което трябва да разбера. И ако не ми кажеш това, което искам да знам, след малко ще умреш.

— Но аз мога да те убия веднага — изсъска Дионети.

Хауъл укорително поклати глава.

— Ти взе душ, помниш ли? Остави кобура с пистолета до мивката в банята. Аз извадих патроните, Марко. Ако не ми вярваш, стреляй.

Дионети натисна спусъка. Чу само изщракване, наподобяващо звук на нокти, които стържат по ковчег.

— Пиетро, кълна се…

Хауъл вдигна ръка.

— Нямаш никакво време, Марко. Знам, че братята Рока са убити от американски войници. Ти помогна ли им?

Дионети облиза устни.

— Казах им как Рока възнамеряват да избягат.

— И как разбра това?

— Получих инструкции по телефона. Гласът беше електронно модулиран. Казаха ми първо да помогна на Рока, а после и на войниците, които ще дойдат.

— А също и на мен.

Дионети яростно тръсна глава.

— И на теб — прошепна той.

Устата му пресъхна. Гласът му зазвуча така, сякаш идваше от много далеч. Усети как сърцето му блъска в ребрата.

— Пиетро, моля те! Противоотровата…

— Кой ти плаща, Марко? — тихо попита Хауъл.

Би било загуба на време да разпитва Дионети за американците. Те никога не биха му се разкрили. Най-сигурно щеше да бъде да проследи кървавите пари.

Хауъл почука с шишенцето по масата.

— Марко…

— Хер Вайзел… Офенбах банк в Цюрих. За Бога, Пиетро, дай ми противоотровата!

Англичанинът плъзна мобилния си телефон до другия край на масата.

— Обади му се! Убеден съм, че клиент от твоя ранг има и домашния му телефон. Погрижи се да науча кодовете за достъп.

Дионети взе телефона и зачука по клавишите. Докато чакаше да се свърже, не сваляше очи от шишенцето на масата.

— Пиетро, моля те!

— Всяко нещо с времето си, Марко. Всяко нещо с времето си.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

„Лиърджет“ кацна на летище „Кона“ на Биг Айлънд, малко преди слънцето над Хавай да залезе. Под надзора на Бауер трима техници свалиха контейнера с вируса и го натовариха на чакащия военен камион. Пътуването до комплекса „Бауер-Зермат“ продължи четиридесет и пет минути.

Доскоро комплексът беше военна база за медицински изследвания, така че бе строен съгласно определени изисквания. За да се избегне проникването на външни лица и случайното заразяване на населението на острова с изключително опасни вируси, в района между крайбрежните скали и обгорените от лава полета бяха изкопани тонове пръст. Гигантската вдлъбнатина беше залята с хиляди кубически метри бетон и приютяваше огромен многоетажен подземен комплекс. Впоследствие сградата бе разделена на три нива или зони. В най-долната част се помещаваха лабораториите, в които се изследваха най-опасните вируси. Когато Бауер стана стопанин на комплекса, всичко, от което се нуждаеше, вече беше подръка. След една година и вложение от сто милиона долара необходимият ремонт беше завършен и компанията започна да развива дейност.

След като камионът влезе в масивния гараж, контейнерът беше разтоварен и поставен върху дрезина, която го откара до чакащия асансьор. Три етажа по-долу ги посрещна Клаус Яуних, ръководител на грижливо подбрания изследователски състав. Яуних и шестчления му екип бяха пристигнали по спешност от цюрихския клон на компанията, за да работят върху вируса на едрата шарка. Всички бяха служители на Бауер от години; благодарение на работата си за него се бяха облагодетелствали така, както не бяха си представяли и в най-смелите си мечти.

„И всички са наясно, че аз знам за тях тайни, които могат да ги унищожат за миг“ — помисли си Бауер, докато се усмихваше на Яуних.

— Радвам се да те видя, Клаус.

— Удоволствието е изцяло мое, господин директор.

Яуних беше едър и тромав като мечка, но с неочаквано тих глас. Кръглото брадато лице му придаваше вид на дървар, а като се усмихнеше, разкриваше ред ситни детски зъбки.

Яуних направи знак на двамата си помощници в оранжеви защитни костюми, с които приличаха на космонавти. Те вдигнаха контейнера от дрезината и го внесоха в първата от четирите кабини за обеззаразяване по пътя към лабораторията.

— Господин директорът желае ли да проследи процедурата? — попита Яуних.

— Естествено.