Панаир на суетата (роман без герой)

— Почакайте да я чуете — каза Амелия, а Джоузеф Седли прояви такава учтивост, че дори занесе свещите до пианото. Озбърн намекна, че не ще му е неприятно да остане на тъмно, но мис Седли заяви със смях, че нямало да му прави компания и тогава двамата последваха Джоузеф. Ребека пееше много по-добре от приятелката си (въпреки че, разбира се, Озбърн бе свободен да поддържа мнението си) и положи най-големи усилия, за голямо учудване на Амелия, която никога не бе я чувала да пее тъй добре. Тя изпя една френска песен, от която Джоузеф не разбра нито думица и която и Джордж си призна, че не разбира, а сетне изпълни няколко простички балади, които бяха на мода преди четиридесет години и в които британските моряци, нашият крал, клетата Сузана, синеоката Мери и други подобни са главните герои. Знае се, че те не са кой знае колко ценни от музикална гледна точка, но действуват на чувствата и хората ги разбираха по-добре, отколкото вечните сладникави lagrime, sospiri и felicita5 на музиката на Доницети, която е толкова на мода днес. В паузата се водеше сантиментален разговор, подходящ за програмата, а Самбо (след като внесе чая), зарадваната готвачка и дори икономката, мисис Бленкинсоп, благоволиха да слушат песните от площадката на стълбите.

Сред баладите имаше една, последната от концерта, чието съдържание беше следното:

Пуста и гола е степта
и страшна буря се извива,
но здрав е покривът на малката къщурка
и весел е запаленият вътре огън.
Момче-сираче край оградата й мина
и като зърна лумналия пламък,
още по-страшна му се стори злата буря
и още по-студен нападалия сняг.
Видяха го как крачеше напред
с морни крачки и тъга в сърцето
и мили гласове го викаха назад,
и с топъл поглед „добре дошъл“ му пожелаха.
Но кога зора се сипна, гостенинът си отиде
и веселият огън пламна пак.
Смили се, боже, над всички скитници сами
и чуй как свири вятърът на хълма.

Тя бе пропита с чувството на казаните преди малко от Ребека думи: „Когато си отида“. Като стигна до последните слова, дълбокият глас на мис Шарп секна. Всички почувствуваха намека за заминаването й и за това, че тя е нещастно сираче. Джоузеф Седли, който обичаше музика и беше мекосърдечен, остана очарован от изпълнението на песента, а завършекът й го трогна дълбоко. Ако бе имал смелостта, ако Джордж и мис Седли бяха останали в другата стая, както младият момък бе предложил, на ергенуването на Джоузеф Седли щеше да се сложи край и тази повест нямаше да бъде написана. Но когато песента завърши, Ребека стана от пианото и като подаде ръка на Амелия, отиде в полуосветената приемна. Точно в този миг Самбо донесе поднос със сандвичи, желета и няколко искрящи чаши и шишета, към които вниманието на мистър Седли веднага се прикова. Когато родителите на семейство Седли се завърнаха от вечерята, на която бяха поканени, те завариха младите хора така унесени в разговор, че не бяха чули приближаването на екипажа и мистър Джоузеф тъкмо казваше:

— Скъпа мис Шарп, една малка лъжичка желе, да ви подкрепи след вашия усилен… вашето… тъй приятно усилие.

— Браво, Джоз! — възкликна мистър Седли.

Като чу добре познатия му шегаджийски глас, Джоз изведнъж се оттегли в смутено мълчание и бързо си тръгна. Той не лежа буден цяла нощ и не размишлява дали е влюбен в мис Шарп. Любовната страст никога не пречеше на апетита, нито пък на съня на мистър Джоузеф Седли, но той си мислеше колко приятно би било да слуша подобни песни, каква distinguee девойка бе тя, как говореше френски по-добре дори от съпругата на губернатора и каква сензация би направила на баловете в Калкута. „Явно е, че клетото девойче е влюбено в мен — мислеше си той. — Не е по-бедна от повечето девойки, които идват в Индия. Бих могъл да попадна на някоя много по-лоша, да му се не види!“ И с тези размишления той заспа.