Панаир на суетата (роман без герой)

— Не можеш ли? — възкликна мистър Къф, дръпвайки писмото (в което много думи бяха задраскани, много бяха написани погрешно и върху които бяха изразходвани много усилия, мисли и сълзи; тъй като клетото момче пишеше на майка си, която много обичаше, макар и да бе жена на бакалин и да живееше в една задна стая на Теме Стрийт).

— Не можеш ли? — повтори мистър Къф. — Бих желал да знам защо, моля? Не би ли могъл да пишеш на почитаемата майка Фигз утре?

— Не наричай хората с прякори — каза Добин, като се вдигна много възбудено от чина.

— Е, сър, ще отидете ли? — изкукурига училищният петел.

— Дай писмото — отвърна Добин. — Един джентълмен не чете чужди писма.

— Добре де, а сега няма ли да отидеш? — отново запита другият.

— Не, няма. Не удряй, защото ще те пребия! — изрева Добин, като сграбчи една оловна мастилница с такъв зъл поглед, че мистър Къф се спря, смъкна ръкавите си, които бе навил нагоре, сложи ръце в джобовете и си отиде с подигравателна усмивка. След това той никога не влезе в личен досег с момчето на бакалина, обаче, ако сме справедливи към него, трябва да кажем, че всякога говореше за мистър Добин с презрение зад гърба му.

Известно време след този разговор стана така, че през един слънчев следобед мистър Къф се намери близо до клетия Уилям Добин, който лежеше под едно дърво на игрището, сричайки любимите си приказки от „Хиляда и една нощ“, и далеч от останалите момчета, които бяха заети с различни спортни игри, бе съвсем самичък и се чувствуваше почти щастлив. Ах, защо хората не оставят децата на мира! Защо учителите не престанат да ги тормозят, защо родителите упорствуват да насочват посвоему мислите им и да господствуват над чувствата им — тези мисли и чувства, които са загадка за всички (всъщност, какво ли знаем вие и аз един за друг, за децата ни, за бащите ни, за съседа ни и колко по-красиви и по-ценни са мислите на клетото момче или момиче, което се мъчим да направляваме, от тези на развратения от света човек, който властвува над тях?) — та ако, казвам, родителите и възпитателите оставяха децата по-дълго сами — от това щеше да има само полза, макар възпитанието им да пострада.

И тъй, Уилям Добин бе забравил света поне за малко и се намираше далеч някъде със Синдбад мореплавателя в долината на диамантите или с принц Ахмед и магьосницата Перибану в онази очарователна пещера, в която принцът я бе намерил и която всички бихме желали да обиколим, когато пискливи крясъци на разплакано дете го сепнаха от приятния му унес. Като вдигна очи, той видя пред себе си Къф, който налагаше едно малко момче.

Беше онова момче, което бе разправило за бакалската кола, но той не беше отмъстителен, особено към малките и беззащитните.

— Как посмяхте, сър, да счупите шишето? — викаше Къф на хлапето, като размахваше една бухалка за крикет над главата му.

Бе заповядал на момчето да се прехвърли през стената на игрището (на едно място, където парчетата натрошено стъкло отгоре бяха разчистени и в тухлите бяха направени удобни вдлъбнатини), да изтича на разстояние от четвърт миля, да купи на вересия шише ром, да се промъкне обратно, без да го видят дебнещите шпиони на доктора, и отново да се добере до игрището. Докато изпълняваше тази поръчка, кракът му се бе подхлъзнал, питието се бе разляло, панталоните му се бяха скъсали и той се появи пред господаря си разтреперан, виновен, но все пак здрав и читав.

— Как посмяхте, сър, да я счупите? — казваше Къф. — Несръчен малък крадец. Изпил си рома и сега се преструваш, че си счупил шишето. Подай си ръката.

И бухалката се стовари тежко върху ръката на детето. Последва стенание. Добин вдигна очи. Магьосницата Перибану бе избягала с принц Ахмед в най-вътрешната част на пещерата, Синдбад бе изчезнал в миг от долината на диамантите, далеч сред облаците, и пред честния Уилям лежеше всекидневният живот, а едно голямо момче биеше едно малко, без да има основание за това.

— Дай си и другата ръка! — изрева Къф на малкия си съучастник, чието лице бе разкривено от болка, Добин потрепери и се изпъчи в старите си тесни дрехи.

— На ти това, дяволче такова! — извика мистър Къф и бухалката отново се стовари върху ръката на детето.

Не се ужасявайте, госпожи, всяко момче, което е било в лицей, е вършило подобни неща. И вашите деца по всяка вероятност ще го вършат и понасят на свой ред. Бухалката се стовари още веднъж и Добин скочи.

Не мога да кажа какъв беше подтикът му. Измъчването в лицеите е също така узаконено, както бичуването в Русия. В известно отношение би било неджентълменско да му се противопостави човек. Може би глупавата Добинова душа се възмущаваше от тази проява на потисничество или пък жадуваше за отмъщение и гореше от нетърпение да премери сили с надутия мъчител и тиранин, който печелеше цялата слава, величие, гордост, почит и уважение в лицея, за когото биеха барабани и се развяваха знамена. Но какъвто и да беше поривът му, той скочи и изкрещя:

— Махни се, Къф, не измъчвай повече това дете! Иначе ще…

— Иначе какво? — запита Къф, смаян от това прекъсване. — Подай си напред ръката, зверче такова!