Панаир на суетата (роман без герой)

Как лежеше будна мис Шарп и как размишляваше дали утре той ще дойде, или не — това няма защо да се казва. Следният ден настъпи и неизбежен като съдбата, мистър Джоузеф Седли се появи преди обед. Никога по-рано не бе правил тази чест на Ръсъл Скуеър. Джордж Озбърн бе вече там („пречейки“ на работата на Амелия, която пишеше на дванадесетте си най-добри приятелки в Чизик Мел), а Ребека бе заета с вчерашното си ръкоделие. Когато файтончето на Джоз спря и след обикновеното си гръмогласно почукване и важно суетене пред вратата бившият административен началник на Богли Уола се изкатери горе, между Озбърн и мис Седли се размениха многозначителни погледи и като се усмихнаха дяволито, тези двама погледнаха към Ребека, която наистина се изчерви и наведе къдриците си над плетивото. Как биеше сърцето й, когато Джоузеф се появи — Джоузеф, задъхан от изкачването, с лъснати скърцащи ботуши — Джоузеф, в нова жилетка, зачервен от горещината и стеснение, поруменял зад подплатената си вратовръзка. Всички се почувствуваха стеснени, а що се отнася до Амелия, мисля, че тя бе изплашена повече от всички.

Самбо, който отвори широко вратата и извести за появяването на Джоузеф, следваше ухилен зад гърба на административния началник и носеше два красиви букета, които този смелчага бе имал дързостта да купи от пазара на Ковънт Гардън тази сутрин — те не бяха чак толкова големи, колкото букетите, които понастоящем дамите носят със себе си, но младите девойки много се зарадваха, когато Джоузеф поднесе по един букет на всяка с крайно тържествен поклон.

— Браво, Джоз! — провикна се Озбърн.

— Благодаря, скъпи Джоузеф — каза Амелия, готова да целуне брат си, ако той би имал подобно намерение. (И струва ми се, за една целувка от страна на подобно мило създание като Амелия бих купил всичката стока на най-изискания цветар.)

— О, какви божествени цветя! — възкликна мис Шарп и ги помириса деликатно, като ги притисна до гърдите си и отправи очи към тавана, обхваната от неописуемо възхищение. Може би тя най-напред погледна във вътрешността на букета, за да види дали там няма някаква бележчица, но такава не се намери.

— Нима в Богли Уола разговарят с езика на цветята, Седли? — запита със смях Озбърн.

— Ами, нищо подобно! — отвърна сантименталният младеж. — Купих ги от Натан. Много се радвам, че ви харесват. И знаеш ли, Амелия, едновременно с тях купих и ананаси, които дадох на Самбо. Нека останат за десерт на обед. Много са разхладителни и приятни в топло време.

Ребека каза, че никога не била вкусвала ананаси и много й се искало да ги опита.

Така продължи разговорът. Не знам под какъв предлог Озбърн излезе от стаята, нито пък защо след малко излезе и Амелия — може би да нагледа разрязването на ананасите. Но Джоз бе оставен насаме с Ребека, която отново се бе заловила за ръкоделието и зелената коприна и лъскавите игли се движеха бързо под нежните й бели пръсти.

— Каква прелестна, прелестна песен ни изпяхте снощи, скъпа мис Шарп! — каза административният началник. — Тя едва ли не ме разплака; честна дума.

— Защото имате нежно сърце, мистър Джоузеф; струва ми се, че сърцата на всички от семейство Седли са такива.

— Държа ме буден снощи и тази сутрин се опитах да си я тананикам в леглото; честна дума. Голъп, лекарят ми, дойде в единадесет часа (аз съм болен, знаете, и Голъп идва при мен всеки ден) и, представете си, завари ме да пея като — като червеношийка.

— О, шегаджия такъв! Хайде да ви чуя как ще я пеете.

— Аз? Не, вие, мис Шарп, скъпа мис Шарп, моля ви се, изпейте я.

— Не сега, мистър Седли — каза Ребека с въздишка. — Нямам настроение за нея; освен това трябва да свърша кесията. Ще ми помогнете ли, мистър Седли? — И преди да бе имал време да я запита как да стори това, мистър Джоузеф Седли, от Източноиндийската компания, действително седеше tête-à-tête с една млада девойка, като я гледаше с пронизващ поглед. Ръцете му бяха протегнати напред като за молба, а около китките му бе намотано едно чиле зелена коприна, която тя навиваше.

В тази романтична поза Озбърн и Амелия завариха интересната двойка, когато влязоха да известят, че обедът е готов. Намотаването на коприната току-що бе завършено, но мистър Джоузеф не бе заговорил.

— Положителна съм, че ще го стори довечера, мила — каза Амелия, като стисна ръката й.

Седли бе обмислил работата и си бе казал: „Да му се не види, ще повдигна въпроса във Воксхол.“

Глава V Нашият Добин