Панаир на суетата (роман без герой)

— Мисис Седли, надявам се, че няма да е неудобно; поканих нашия Добин да вечеря тук, а след това да дойде с нас във Воксхол. Той е почти толкова скромен, колкото Джоз.

— Скромност, ами — каза едрият джентълмен, като хвърли поглед на победител към мис Шарп.

— Да, той е скромен, но ти си несравнимо по-грациозен, Седли — прибави със смях Озбърн. — Срещнах го в Бедфорд, когато отидох да те търся, и му казах, че мис Амелия се е прибрала у дома си и че всички възнамеряваме да се повеселим някоя вечер. Казах също, че мисис Седли му е простила вече, задето счупи съда за пунш на детския празник. Не си ли опомняте тази злополука, госпожо, преди седем години?

— Върху алената копринена рокля на мисис Фламинго — каза добродушната мисис Седли. — Колко беше недодялан. А и сестрите му не са много по-грациозни. Лейди Добин беше снощи в Хайбъри с три от тях. Ех, ама какви фигури, милички!

— Общинският съветник е много богат, нали? — каза лукаво Озбърн. — Не мислите ли, че една от сестрите би била добра партия за мен, госпожо?

— Ах, глупаво същество! Та коя ли би ви взела с това ваше жълто лице?

— Как моето лице жълто? Не казвайте това, преди да видите Добин. Той е прекарвал жълтеница три пъти: два пъти в Насау и веднъж в Сент Китс.

— Както и да е, вашето лице е достатъчно жълто за нас. Нали, Еми? — каза мисис Седли. При тези думи мис Амелия само се усмихна и поруменя. И като погледна към бледото и интересно лице на мистър Джордж Озбърн, както и към прекрасните му черни, къдрави, лъскави бакенбарди, на които самият той гледаше с не малко самодоволство, тя реши в своето мъничко сърчице, че в цялата армия на негово величество и дори в целия широк свят няма такова лице, нито пък такъв герой.

— Цветът на лицето на капитан Добин за мен няма никакво значение — каза тя, — нито пък тромавостта му. Много добре знаете, че той винаги ще ми се нрави — а основание за това нейно твърдение беше обстоятелството, че той бе приятел и защитник на Джордж.

— В цялата войска няма по-прекрасен човек — каза Озбърн, — нито пък по-добър офицер, макар, признавам, да не е Адонис. — И той погледна към огледалото с голяма наивност, като при това свое действие срещна погледа на мис Шарп, отправен зорко към него. Той се изчерви малко, а Ребека (хитра малка лисичка) си помисли: „Ah, mon beau Monsieur6! Разбрах те колко струваш.“

Същата вечер, когато Амелия влезе пъргаво в гостната в бяла муселинена рокля, готова за завоеванието във Воксхол, извила глас като чучулига и свежа като роза, един много висок и непохватен джентълмен с големи крака и ръце и с големи уши, изпъкващи на ниско остриганата му глава с черна коса, облечен в отвратителния военен мундир и подобната на цилиндър шапка от онова време, пристъпи напред да я посрещне и направи един от най-тромавите поклони, които човек може да си представи.

Бе не друг, а капитан Уилям Добин, от… пехотен на негово величество полк, завърнал се след жълтеницата в Западноиндийските острови, където военната участ бе захвърлила полка му, докато толкова много от смелите му другари жънеха успехи на полуострова.

На влизане той бе почукал така плахо и тихо, че дамите горе не бяха го чули, иначе, бъдете уверени, мис Амелия никога не би се осмелила да влезе в стаята с песен на уста. Но при това обстоятелство сладкият й мил гласец достигна право до сърцето на капитана и се настани там. Когато тя му подаде ръка, преди да я хване, той се спря и си помисли: „Я виж, възможно ли е — нима вие сте девойчето, което помня в розова рокличка тъй неотдавна — вечерта, когато съборих съда за пунш, точно след като ме бяха произвели? Вие ли сте малкото момиче, за което Джордж Озбърн каза, че ще се ожени? Какво цъфтящо младо създание сте и какво щастие има този мошеник!“ Той си помисли всичко това, преди да вземе ръката на Амелия в своята, като остави шапката си да падне. Смятам, че от описания на предишната страница разговор прозорливият читател е могъл да схване историята му от времето, когато бе напуснал училище, до самия момент, когато имахме удоволствието да го видим отново. Добин, презираният бакалин, бе вече общински съветник — общинският съветник Добин бе полковник в градската милиция, която тогава пламтеше от желание да възпре френското нахлуване. Корпусът на полковник Добин, в който старият мистър Озбърн бе служил като незначителен фелдфебел, бе прегледан от владетеля и от Йоркския херцог и полковникът бе получил рицарско звание. Синът му постъпи в армията, а после младият Озбърн влезе в същия полк. Двамата служиха на Западноиндийските острови и в Канада. Полкът току-що се бе прибрал в отечеството и привързаността на Добин към Джордж Озбърн сега бе толкова гореща и силна, колкото и по времето, когато бяха ученици.