Панаир на суетата (роман без герой)

И тъй, тези симпатични хора сега седнаха да вечерят. Те разговаряха за война и слава, за Бонапарт и за лорд Уелингтън, както и за военния бюлетин. В онези бележити дни във всеки военен бюлетин се четеше за някоя победа и двамата храбри младежи копнееха да видят собствените си имена в славния списък, като проклинаха нещастната си участ да се числят към полк, който бе далеч от мястото, където можеше да се спечели слава. Мис Шарп се запали при този възбуден разговор, обаче на мис Седли просто й прилошаваше, докато го слушаше. Мистър Джоз разправи няколко от своите историйки за лов на тигри, довърши разказа за мис Кътлър и лекаря Ланс, поднесе на Ребека от всичко, което се намираше на масата, и самият той хапна и пи твърде много. После скочи с удивителна грация да отвори вратата на дамите, когато те се оттеглиха, и като се върна на масата, наля се с няколко чаши кларет, които изпи с нервна бързина.

— Събира смелост — прошепна Озбърн на Добин; и най-после настана часът, екипажът пристигна и тръгнаха към Воксхол.

Глава VI Воксхол

Знам, че мелодията, която свиря, е много спокойна (макар че ще последват и някои много бурни глави) и ще трябва да помоля добросърдечния читател да си спомни, че засега разправяме само за членовете на семейството на един борсов посредник на Ръсъл Скуеър, които се разхождат, обядват, вечерят, приказват и се любят както всички хора в обикновения живот, без каквато и да било бурна или чудновата преживелица, която да отбележи хода на любовта им. Ето как стои работата: Озбърн, влюбен в Амелия, поканва своя стар приятел на вечеря и на разходка във Воксхол. Джоз Седли, от своя страна, е влюбен пък в Ребека. Ще се ожени ли той за нея? Сега за сега това е важният въпрос.

На този сюжет бихме могли да дадем благороднически, романтичен или пък хумористичен облик. Представете си, че бяхме преместили действието на Гровнър Скуеър със съвсем същите случки — ех, как биха слушали тогава някои хора! Представете си, че бяхме показали как лорд Джоузеф Седли се влюбва и как маркиз Озбърн отдава сърцето си на лейди Амелия с пълното съгласие на херцога, благородния й баща. Или вместо към висшата аристокрация, представете си, че бяхме насочили поглед към най-долните слоеве и опишехме какво става в кухнята на мистър Седли: как черният Самбо е влюбен в готвачката (какъвто действително беше случаят) и как се сбива заради нея с кочияша; как хващат ратая, че открадва една студена агнешка плешка, и как новата femme de chambre7 на Амелия отказва да отиде да спи без лоена свещ. Подобни случки биха могли да бъдат разправени така, че да предизвикат много смях и да се сметнат за „сценки от живота“. Или пък, ако имахме склонност към страшните неща, бихме могли да изобразим любимия на новата femme de chambre като някой професионален крадец, който нахлува в къщата с бандата си, убива черния Самбо пред нозете на господаря му и отвлича Амелия по нощница, като я оставя да се появи отново на сцената едва в третия том. По този начин лесно бихме сътворили един интересен роман, който би се чел с трепет и през чиито пламенни глави читателят би препускал задъхано. Читателите ми обаче не трябва да се надяват на подобен роман. В случая се отнася само до съвсем всекидневна историйка и четецът трябва да се задоволи с една глава за Воксхол, която е толкова кратка, че просто не си заслужава да се нарече отделна глава. И все пак тя представлява нещо отделно и освен това е много важна. Няма ли в живота на всеки човек такива глави, които уж не представляват нищо, а всъщност повлияват на цялата останала история?

Нека тогава влезем в екипажа с компанията от Ръсъл Скуеър и се запътим към ресторанта-градина. Между Джоз и мис Шарп, които са на предната седалка, няма почти никакво местенце. Мистър Озбърн се забива като шило между капитан Добин и Амелия.

Всички, които се намираха в екипажа, мислеха, че Джоз ще предложи на Ребека Шарп да я направи мисис Седли. Родителите във вкъщи се бяха примирили с тази мисъл, макар че, между нас казано, мистър Седли изпитваше към сина си нещо, което много приличаше на презрение. Казваше за него, че е суетен, ленив и женствен. Не можеше да понася позата му на светски човек и сърдечно се смееше на историйките му, пропити от надуто самохвалство.

— Ще му оставя половината си имущество — казваше бащата, — а освен това той си има и достатъчно собствени средства; но тъй като съм напълно уверен, че ако сестра му, ти и аз утре умрем, ще каже само: „Ох, божичко!“ — и ще продължи да си обядва както обикновено, затова няма да се тревожа за него. Нека се жени, за която му е угодно. Това съвсем не е моя работа.

Амелия, от друга страна, както подобава на девойка с нейния нрав и благоразумие, бе настроена твърде възторжено спрямо това сватосване. Веднъж-дваж Джоз насмалко щеше да й каже нещо много важно, което тя с удоволствие се готвеше да чуе, но този дебел човек не се решаваше да сподели голямата си тайна и за най-голямо разочарование на сестра си при тези случаи той само въздъхваше изтежко и се махаше.