Панаир на суетата (роман без герой)

В ранните си години лорд Стейн бе известен със смелата си игра и успеха в хазарта. Той бе седял с мистър Фокс пред игралната маса в продължение на два дена и две нощи. Бе печелил пари от личности с най-високо обществено положение в кралството — и дори се говореше, че е придобил лордската си титла на масата за карти; обаче не обичаше да се намеква за тези fredaines77 от миналото. Ребека забеляза, че гъстите му вежди се смръщиха.

Тя стана от дивана си и взе чашата му с малък реверанс.

— Да — каза тя, — трябва да си намеря овчарско куче. Но вас то няма да лае. — И като отиде в другата приемна, седна пред пианото и започна да пее малките френски песнички с такъв прелестен и вълнуващ глас, че разчувствуваният благородник бързо я последва в съседната стая и човек можеше да види как кима с глава и отмерва с ръка такта над нея.

Междувременно Родън и приятелят му играха ecatre78 докато се наситиха. Полковникът надви, но макар и да печелеше доста и често, вечерите като тази — когато само жена му разговаряше и получаваше възхищенията на всички, докато той седеше мълчалив вън от компанията, без да разбира ни една дума от шегите и намеците — навярно биваха доста отегчителни за бившия кавалерист.

— Как е съпругът на мисис Кроли? — запитваше го вместо „добър ден“ лорд Стейн, когато се срещнеха. И наистина, сега това беше неговото призвание в живота. Той не беше вече полковник Кроли. Той беше съпругът на мисис Кроли.

Ако през всичкото това време не сме казали нищо за малкия Родън, то е, защото той или е бил скрит горе в някоя таванска стая, или е пропълзявал долу в кухнята да си търси компания. Майката едва ли някога му обръщаше внимание. Той прекарваше дните си с бавачката си французойка, докато тя беше на служба в семейството на мистър Кроли, а когато си замина, малкото човече остана самичко през нощта и силно се разплака. Тогава една от слугините се смили, премести го от детската стая в собственото си легло в близкото таванско помещение и го успокои.

Ребека, лорд Стейн и един-двама други бяха в приемната и пиеха чай, след като се бяха прибрали от операта, когато тези крясъци се чуха отгоре.

— Това е моето ангелче — плаче за бавачката си — каза тя, без да изрази някакво желание да отиде да види детето.

— Няма защо да се качвате при него и да се тревожите — забеляза иронично лорд Стейн.

— Ами! — отвърна тя, като поруменя леко. — Плачът ще го приспи. — И те започнаха да говорят за операта.

Но Родън се бе качил крадешком горе, да се погрижи за своя син и наследник, и се върна при компанията, когато видя, че добрата Доли успокоява детето. Тоалетната стаичка на полковника беше също в най-горната част на къщата. Така той често се виждаше самичък с момчето. Двамата се разговаряха всяка сутрин, докато той се бръснеше. Родън младши сядаше на едно сандъче край баща си и наблюдаваше работата му с неотслабващо удоволствие. Той беше голям приятел с татко си. Баща му носеше сладкиши от десерта и ги скри ваше в една стара кутия от еполети, където детето отиваше да ги търси, и се смееше радостно, когато откриваше съкровището. Смееше се, но не много високо, тъй като мама долу спеше и той не биваше да я безпокои. Тя си лягаше много късно и рядко ставаше преди обед.

Родън купуваше на момчето множество книжки с картинки и отрупваше стаята му с играчки. Стените й бяха покрити с картинки, залепени там лично от бащата, който ги бе купил не на вяра, а с готови пари. Когато не дежуреше при мисис Родън в парка, той отиваше в детската стая и оставаше дълги часове с момчето. То яздеше върху гърдите му, дърпаше големите му мустаци, сякаш те бяха юзди, и по цели дни прекарваше с него в неуморими лудории. Стаята беше ниска, така че веднъж, когато нямаше още пет години и бащата го подхвърляше буйно нагоре, клетото човече тъй силно блъсна главата си в тавана, че бащата едва ли не го изпусна — толкова се изплаши.

Родън младши приготви лице да изпищи с всичка сила (страшният удар му даваше пълно право за това), но точно когато щеше да започне, бащата се намеси.

— За бога, Роди, не събуждай мама — извика той. И детето, като погледна баща си вперено и много жално, прехапа устни, сви юмручета и не издаде никакъв звук. Родън разправи тази история в клубовете си, в полка, на всички в града.

— Бога ми, сър — заявяваше той, — да знаете само колко храбро е момчето ми — същински герой! С такава сила го запратих нагоре, че главата му едва ли не проби тавана, а то не заплака, за да не обезпокои майка си.