Панаир на суетата (роман без герой)

Артикулът, който е необходим на дама с подобно положение толкова, колкото й е необходим екипажът или букетът, е компаньонката. Винаги съм се възхищавал от нежните същества, които не могат да живеят без съчувствие и затова си наемат някоя крайно грозна приятелка, с която са почти неразделни. Видът на тази неизбежна жена, с нейната избеляла рокля, седнала зад скъпата си приятелка в ложата на операта или заемаща задното място на каретата, винаги ми действува облагородяващо и високо нравствено. За мене тя играе същата весела роля, която е играла мъртвешката глава при пировете на египетските bons vivants, и с най-голяма ирония ми припомня за обичаите на Панаира на суетата. Какво? Дори дръзката, похабена, красива, безсъвестна, безсърдечна мисис Файърбрейс, чийто баща умря от срама, който тя му докара, дори прелестната, смела мисис Ментрап, готова да излезе насреща на всеки мъж в Англия, който пожелае това, и която язди сивия си кон в парка, докато майка й все още държи сергия с дребна стока в Бат — дори и тези тъй храбри жени, за които човек би си представил, че са в състояние да излязат лице срещу лице с всичко, дори и те не смеят да се покажат пред света без компаньонка. Те трябва да имат някого, до когото да се прислонят, тези нежни същества! И вие едва ли бихте ги видели на обществено място без някоя размъкната прислужница, в пребоядисана копринена рокля, седнала някъде в сянката, наблизо зад тях.

— Родън — каза Беки много късно една вечер, когато група джентълмени седяха около пращящия й огън в приемната (тъй като мъжете идваха в къщата й да довършат вечерята и тя ги черпеше с най-хубавите ледени напитки и кафе в Лондон), — трябва да имам овчарско куче.

— Какво? — каза Родън, като вдигна поглед от масата, на която играеше.

— Овчарско куче ли? — каза младият лорд Саутдаун. — Скъпа мисис Кроли, що за желание? Защо пък не холандско куче! Зная едно, голямо колкото жираф, бога ми. То ще може едва ли не да тегли екипажа ви. Или, ако желаете, персийска хрътка; или пък мъничък мопс, който би могъл да влезе в една от емфиените кутийки на лорд Стейн. Знам един човек на Бейсуотър с подобно кученце с нос, на който бихте могли… взимам попа и продължавам играта… на който бихте могли да си закачите шапката.

— Аз пък взимам ръката този път — отбеляза тържествено Родън. Обикновено той обръщаше внимание само на играта си и не се бъркаше много-много в разговора, освен когато се отнасяше за коне и залагания.

— Просто не мога да разбера за какво ви е потрябвало овчарско куче — продължи пъргавият дребен Саутдаун.

— Думата ми е за нравствено овчарско куче — каза Беки със смях и погледна към лорд Стейн.

— Какво, по дяволите, с това? — запита негово сиятелство.

— Куче, което да ме пази от вълците — продължи Ребека. — Компаньонка.

— Мило, мъничко, невинно агънце, вие наистина се нуждаете от компаньонка — каза лордът, като издаде напред брадата си и се захили отвратително, а малките му очи се отправиха лигаво към Ребека.

Великият лорд Стейн бе застанал край огъня и пиеше кафе. Огънят пращеше и светеше приятно. Двадесетина свещи пламтяха върху камината в най-различни чудновати поставки — позлатени, бронзови или порцеланови. Те прекрасно осветяваха фигурата на Ребека, седнала на дивана с покривка на ярки цветя. Беше облечена в розова рокля, свежа като пъпка; ослепително белите й ръце и рамене бяха полупокрити с тънък, прозрачен ешарп и проблясваха под него; косата й се виеше на къдри около шията; единият й мъничък крак се показваше изпод красивите гънки на коприната — най-прелестното малко краче, в най-прелестната малка пантофка и в най-тънкия копринен чорап на света.

Свещите осветяваха лъскавата плешива глава на лорд Стейн, окръжена с червеникава коса. Той имаше гъсти, дебели вежди, малки святкащи очи, налети с кръв, заобиколени с хиляди бръчици. Долната му челюст висеше отпуснато и когато се смееше, два бели кучешки зъба се подаваха напред и блестяха свирепо. Преди това той бе вечерял с някои членове на кралското семейство и носеше Ордена на жартиерата и други декорации. Негово сиятелство бе нисичък човек, с широки гърди и криви крака, но се гордееше с деликатните си прасци и стъпала и постоянно поглаждаше коляното си.

— Значи, овчарят не е достатъчен, за да защищава това агънце, така ли? — каза той.

— Овчарят е прекалено много зает с игра на карти и с посещаване на клубовете си — отвърна Беки със смях.

— Боже мой, какъв изкусен развратител! — каза лордът. — Виждате ли пасторалното му занимание — продължи с прегракналия си глас благородният лорд. — Погледнете как стриже вълната на Саутдаун. Каква наивна овчица, а? Ех, да му се не види, каква снежнобяла вълна!

Очите на Ребека стрелкаха презрително-весели погледи.

— Милорд — каза тя, — вие сте носител на испански орден. — Панделката беше сложена около шията му — дар от възстановените испански принцове.