Панаир на суетата (роман без герой)

Понякога — веднъж или два пъти седмично — тази дама посещаваше горната част на къщата, където живееше детето. Тя влизаше като някаква жива фигура от моден журнал — усмихната сладко, облечена в най-хубави нови дрехи с най-изискани обувки и ръкавици. По нея блестяха скъпоценности, чудни ешарфи и дантели. На главата й винаги имаше нова шапка и в нея вечно цъфтяха цветя или пък се къдреха щраусови пера, меки и белоснежни като камелии. Тя кимваше два-три пъти покровителствено на малкото момче, което вдигаше глава от чинията си или от блокчето с войниците, които рисуваше. Когато напуснеше стаята, вътре продължаваше да се чувствува уханието на роза или някакъв друг сладостен аромат. В неговите очи тя бе неземно същество, по-висше от баща му — по-висше от всички други, — същество, на което трябваше да се възхищаваш и да обожаваш отдалеч. Да се возиш в екипажа с тази дама, бе тържествен обред. Той седеше изправен на задното седалище и не смееше да проговори, вперил очи в прекрасно облечената принцеса срещу него. Господа на чудесни коне се приближаваха, усмихваха се и разговаряха с нея. Какви лъчезарни погледи хвърляше тя към всички тях! И когато отминаваха, тя им махаше грациозно с ръка. Когато излизаше на разходка с нея, обличаха му новото червено костюмче. Старите му кафяви дрехи от холандско платно бяха добри за вкъщи. Понякога, когато бе излязла и Доли, прислужничката, оправяше леглото й, той влизаше в майчината си стая. За него това бе жилището на някаква фея — тайнствено помещение, вълшебно и очарователно. Там в гардероба висяха онези прелестни рокли — розови, сини, пъстри. Ето кутийката за скъпоценности със сребърната заключалка и красивата бронзова ръка върху тоалетната масичка, цялата блеснала от десетки пръстени по нея. Ето и огледалото, това чудо на изкуството, в което той можеше да види само лицето си, с изписаното по него удивление, и отражението на Доли, която оправяше и потупваше възглавниците на леглото. О ти, клето, мъничко, самотно, невинно момченце! За сърцата и устните на малките деца думата „майка“ е тази, с която те назовават бога; а ето едно, което обожаваше камък!

Родън Кроли, макар и да бе мошеник, таеше в сърцето си известни мъжествени наклонности и все още бе способен да обича жена и дете. Към Родън младши той изпитваше голяма скрита нежност, която не убягваше от вниманието на Ребека, въпреки че тя не говореше за нея на съпруга си. Тази обич не я дразнеше — Ребека бе твърде добродушна за такова нещо. Тя само увеличаваше презрението й към него. Той се срамуваше някак си от тази бащинска слабост и я криеше от жена си — отдаваше се на нея само когато беше самичък с момчето.

Той имаше обичай да го извежда сутрин и да отиват заедно в конюшните и в парка. Дребничкият лорд Саутдаун, най-добросърдечният от всички мъже, който бе в състояние да ви даде и шапката от главата си и чиято най-важна длъжност в живота беше да купува разни дреболии, които после подаряваше, взе на малкото момченце едно пони, не много по-голямо от едър плъх, както сам той се изрази. Баща му го качваше на кончето с голямо удоволствие и вървеше край него в парка. Той изпитваше истинска радост, когато виждаше старата казарма и бившите си колеги-гвардейци в Найтсбридж — беше започнал да мисли за ергенските си години с известно съжаление. На войниците ставаше много приятно да се срещнат с по-раншния си командир и да позабавляват малкото полковниче. Голямо беше удоволствието, с което полковник Кроли обядваше в полковата столова при събратята си офицери. „Дявол да го вземе, не съм достатъчно остроумен за нея — зная това. Тя няма да чувствува отсъствието ми.“ И той беше прав — съпругата му не чувствуваше липсата му.

Ребека беше добре настроена към съпруга си. Тя винаги се отнасяше към Родън мило и любезно. Дори не показваше докрай презрението, което изпитваше към него. А може би го обичаше още повече заради това, че бе глупав. Той беше най-важният й прислужник и maitre d’hotel79 — изпълняваше поръчките й; слушаше заповедите й без възражение; возеше се в екипажа с нея, без да роптае; съпровождаше я до ложата в операта; развличаше се в клуба си през време на представлението и пристигаше да я вземе точно навреме. Той би желал да е малко по-привързана към детето, но дори и с това се примири.

„Дявол да го вземе, тя е толкова умна, знаете — казваше той, — пък мене никак ме няма в литературата и тъй нататък, знаете.“ Защото, както споменахме и по-рано, не е необходимо да притежаваш голяма мъдрост, за да печелиш на билярд или карти, а Родън нямаше претенции за други способности.

Когато дойде компаньонката, домашните му задължения станаха много леки. Жена му го поощряваше да вечеря вън от къщи и когато отиваше на опера, тя го освобождаваше от дежурство.

— Не оставай тази вечер у дома да се отегчаваш, миличък — казваше му тя. — Ще дойдат неколцина мъже, които само ще ти досаждат. Не бих ги канила, но ти знаеш, не е за твое добро, а сега, като си имам овчарско куче, няма защо да се страхуваш да оставам сама.