Панаир на суетата (роман без герой)

Не мисля, че те бяха нещастни. Може би в нещастието си бяха малко по-горди, отколкото в благоденствието си. Мисис Седли винаги бе голяма личност за своята хазайка, мисис Клеп, когато слизаше долу и прекарваше много часове с нея в приземния етаж или в изпълнената с разни украшения кухня. Шапките и панделките на прислужничката Бети, нейната дързост, леността й, разточителството, което проявяваше спрямо кухненските свещи, склонността й да употребява твърде много чай и захар и т.н. — всичко това ангажираше вниманието и забавляваше старата дама почти толкова, колкото постъпките на бившата й прислуга, когато на нейно разположение бяха Самбо и кочияшът, лакеят, неговият помощник, домакинята и цял полк прислужнички — членовете на бившето й домакинство, за което добрата жена говореше по сто пъти на ден. И освен Бети мисис Седли имаше да надзирава всички слугини от тяхната улица. Тя знаеше за всеки обитател на малките къщички: дали плаща наема си, или го просрочва. Отдръпваше се настрани, когато мисис Ружмон, актрисата, минаваше със съмнителното си семейство. Тръсваше глава, когато мисис Пестлър, жената на лекаря, идваше насреща й в служебното файтонче на съпруга си. Разговаряше надълго със зарзаватчията за цвеклото, което мистър Седли тъй много обичаше; следеше млекаря и момчето на фурнаджията; правеше посещения на касапина, който сигурно продаваше стотици телета с по-малко приказки, отколкото се изразходваха за агнешкото бутче на мисис Седли; броеше картофите, които слагаше в печеното за обеда в неделя, когато се обличаше с най-хубавите си дрехи и отиваше два пъти на черква, а вечер четеше проповедите на Блер.

Празничен ден (тъй като през седмицата „работата“ го възпрепятствуваше да си позволи това удоволствие) старият Седли извеждаше малкото си внуче Джорджи в близките паркове или в Кесингтън Гардънс да погледа войниците или да храни патетата. Много обичаше тези облечени с червени куртки мъже, а дядо му разправяше как баща му е бил знаменит офицер и го запознаваше с много фелдфебели и редници, с ордени от Ватерло на гърдите; на тях старият човек представяше тържествено детето като син на капитан Озбърн, от… пехотен полк, загинал славно на славния осемнадесети юни. Знае се за него, че е почерпвал с чаша бира няколко от тези джентълмени, а освен това, през първите им неделни разходки, той беше склонен да глези малкия Джорджи, като го тъпчеше с ябълки и джинджифилови курабийки, в ущърб на здравето му — докато Амелия заяви, че Джордж няма никога да излиза с дядо си, ако той не обещае тържествено, като се закълне в честта си, да не купува на детето сладкиши, бонбони и изобщо каквато и да е стока от сергии.

Между мисис Седли и дъщеря й съществуваше известна хладност във връзка с това дете, а също и скрита ревност. Една вечер, когато Джордж бе още много малък, Амелия седеше в мъничката им приемна и работеше нещо, без да забележи, че старата жена е излязла от стаята. Тя изтича инстинктивно горе в детската стая, като чу плача на детето, което до този момент спеше. Там завари мисис Седли да му дава крадешком произвеждания тогава сироп за бебета, наречен „Дафис еликсир“. Амелия, най-кроткото и най-милото от всички същества, цяла се разтрепери и настръхна от яд, когато откри как накърняват майчиния й авторитет. Бузите й, обикновено бледи, сега поруменяха, докато постепенно станаха толкова червени, колкото бяха, когато бе дванадесетгодишно дете. Тя грабна бебето от ръцете на майка си, сетне дръпна бутилката, а старата жена я загледа с втренчен поглед, стиснала в ръка виновната лъжичка.

Амелия захвърли с трясък бутилката в камината.

— Няма да оставя да се дава на детето отрова, мамо — извика Амелия, като буйно люлееше момчето, прегърнала го с двете си ръце и обърнала към майка си бистрите си очички.

— Да му се дава отрова ли, Амелия! — възкликна старата жена. — Ти се обръщаш с такъв език към мене?!

— Няма да му се дават никакви други лекарства, освен онези, които му предписва доктор Пестлър! Той ми каза, че „Дафис еликсир“ е отрова.

— Много добре. Значи, тогава смяташ, че аз съм убийца — отвърна мисис Седли. — Това е езикът, с който говориш на майка си. Сполетявали са ме нещастия, слязла съм на най-ниското житейско стъпало, имах собствен екипаж, а сега вървя пеша, но до днес не знаех, че съм била и убийца. Много ти благодаря, че ме осведоми!

— Мамо — каза клетата Амелия, която винаги бе готова да се разплаче, — не бива да бъдеш така жестока към мене. Аз… не исках да кажа… искам да кажа, не смятам, че желаеш да направиш някакво зло на това мило детенце, само че…