Панаир на суетата (роман без герой)

Може би съпругата на лекаря имаше сериозни основания за ревността си; последната се споделяше и от повечето жени, които образуваха малкия кръг нейни познати и доста се ядосваха на възторга, проявяван от другия пол към нея. И наистина: почти всички мъже, които се приближаваха до нея, я обичаха, макар че, несъмнено, не биха могли да ви обяснят защо. Тя нямаше блестящи способности, нито беше духовита, нито прекалено умна, нито изключително хубава. Но където и да отидеше, очароваше и спечелваше симпатиите на всеки мъж така неизменно, както събуждаше презрението и недоверието на своите посестрими. Струва ми се, че безпомощността беше нейното главно обаяние — някаква сладостна покорност и нежност, които трогваха всеки срещнат от нея мъж и събуждаха съчувствието и порива му да я защищава. Видяхме вече как в полка, макар и да разговаряше с малцина от Джорджовите другари, всички младежи от компанията му бяха готови да извадят саби и се сражават за нея. Същото беше и в малката къщичка, и в ограничения обществен кръг на познатите й във Фулъм, където тя събуждаше добрите чувства на всекиго. Ако Амелия беше самата мисис Менгоу, от голямото предприятие „Менгоу, Плантейн и сие“, величествената собственица на богатата къща, наречена Пайнърис, във Фулъм, която даваше летни dejeuners80, посещавани от графове и маркизи, и се разхождаше в екипаж с дорести коне и лакеи във великолепни жълти ливреи, каквито не можеха да излязат дори и от кралските конюшни в Кенсингтън — повтарям, дори да беше самата мисис Менгоу или съпругата на сина й, лейди Мери Менгоу (дъщерята на граф Касълмолди, която бе благоволила да се омъжи за шефа на фирмата), търговците от околността не биха се отнасяли към нея с по-голяма почит от тази, която неизменно засвидетелствуваха на нежната млада вдовица, когато минаваше край портите им или правеше скромните си покупки в дюкяните им.

Така, не само лекарят мистър Пестлър, но и мистър Линтън, младият асистент, който лекуваше прислужничките и дребните търговци и когото можехте да видите всеки ден да чете вестник „Таймс“ в кабинета, открито се признаваше за роб на мисис Озбърн. Той беше представителен млад джентълмен, когото мисис Седли приемаше в къщата си по-благосклонно от шефа му; и ако малкият Джордж биваше нещо не добре, той се отбиваше у тях два или три пъти дневно, да види малчугана, като дори и през ума му не минаваше да взема хонорар. Той вадеше от чекмеджетата на шефа си таблетки, прахове и разни други подобни артикули, когато Джорджи имаше нужда от тях, и му правеше сиропчета и лекарства тъй удивително сладки, че за детето бе истинско удоволствие да се разболее. Той и Пестлър, неговият началник, седяха край леглото на момчето цели две нощи през забележителната и страшна седмица, когато то боледуваше от шарка и когато бихте си помислили, ако съдехте по страха на майката, че никога по-рано в света не е имало шарка. Биха ли сторили те това за други хора? Стояха ли по цели нощи в Пайнърис, когато Ралф Плантадженет и Гуендолин и Гуини Менгоу минаваха през същите детски страдания? Бдяха ли пред леглото на малката Мери Клеп, дъщерята на хазаина, която всъщност прихвана заразата от Джорджи? Истината ни принуждава да отговорим отрицателно. И двамата си спаха спокойно — поне колкото се отнасяше до нея; заявиха, че случаят бил много лек и болестта щяла да мине сама; предписаха й едно-две лекарства, а когато детето беше на оздравяване, пратиха му малко хинин, с пълно равнодушие и само за форма.

А ето и дребния французин отсреща, който даваше уроци по родния си език в различните училища в околността и когото можехте да чуете как вечер свири в стаята си треперливи стари гавоти и менуети на лъхтящата си стара цигулка.