Панаир на суетата (роман без герой)

Освен пенсията й от петдесет лири стерлинги годишно съществуваха и други петстотин лири, както бе заявил изпълнителят на завещанието на съпруга й, оставени при неговия адвокат по време на смъртта на Озбърн, която сума, като настойник на Джорджи, Добин предложи да се вложи в едно търгуващо с Индия предприятие при осем процента лихва. Мистър Седли, който предполагаше, че майорът има някакви измамнически намерения във връзка с парите, беше твърде много против този план. И той отиде при адвоката, за да протестира срещу влагането на парите във въпросното предприятие, когато научи за свое учудване, че при него не е имало никаква подобна сума, че едничката парична наличност на покойния капитан е била около сто лири стерлинги и че петстотинте лири, за които става дума, навярно представляват някакъв отделен капитал и подробностите около него сигурно могат да се научат от майор Добин. Убеден повече от всякога, че тук се крие някаква измама, старият Седли поиска обяснение от майора. Той заяви надуто, че като най-близък човек на дъщеря си, желаел да види сметките на покойния капитан. Добиновото заекване, изчервяване и неловко държане засилиха убеждението на стареца, че има да се разправя с измамник; и с величествен глас той му даде добре да разбере, както сам се изрази, че незаконно задържа парите на покойния му зет.

Тук вече Добин изгуби търпение и ако обвинителят му не беше толкова стар и немощен, между тях щеше да избухне голяма свада в едно от сепаретата в кафенето на хотел „Слотърс“, където водеха разговора си. „Качете се горе, сър — със заекване каза майорът. — Настоявам да се качите горе и ще ви покажа кой в случая е пострадалият, дали клетият Джордж или аз.“ И като повлече стария джентълмен в стаята си, той извади от писалището си сметките на Озбърн и цял сноп разписки, които показваха дълговете на последния. Справедливостта изисква да кажем, че Джордж винаги беше готов да даде разписка за взетите назаем суми. „Той ми плати дължимото в Англия — прибави Добин, — но когато падна, не притежаваше дори и сто лири стерлинги. Аз и неколцина други негови колеги офицери събрахме помежду си тази сумичка — едничкото нещо, което можехме да отделим, а вие се осмелявате да ни заявите, че искаме да измамим вдовицата и сирачето.“ Седли много се разкая и засрами, макар че, искрено казано, Уилям Добин бе излъгал стария джентълмен. В действителност едничък той бе дал всеки шилинг от сумата, като, освен това се бе погрижил за погребението на приятеля си и бе заплатил всички такси и разноски, свързани с нещастието и с връщането на Амелия в Англия.

Старият Озбърн никога не си бе дал труд да помисли за тези разходи; за тях не бе помислил никой роднина на Амелия, нито дори самата Амелия. Тя повярва на малко обърканата сметка, която Добин й даде, и дори през ум не й минаваше колко много му дължи.

Два или три пъти в годината, според обещанието си, тя му пращаше писма в Мадрас, като му разказваше само за малкия Джорджи. Как пазеше той тези листове! Когато Амелия му пишеше, той й отговаряше, но никога не й се обаждаше току-така. Изпращаше обаче безброй подаръци за малкия си кръщелник и за нея. Той поръча от Китай и изпрати кутия с ешарфове и голям комплект шахматни фигури от слонова кост. Пионките представляваха малки зелени и бели човечета, с истински саби и щитове; офицерите бяха на коне, а кулите стояха върху гърбовете на слонове. „Дори и шахматните фигури на мисис Менгоу не са толкова хубави“ — забеляза мистър Пестлър. За малкия Джорджи тези фигурки бяха радостта на живота му и той написа с печатни букви първото си писмо, за да благодари за тях на кръстника. Той им изпрати различни индийски туршии, от които малкият джентълмен си извади крадешком от бюфета, като едва не умря от тях. Те бяха толкова люти, че той сметна това за наказание от провидението, задето бе откраднал. Еми описа хумористично тази злополука на майора и той много се зарадва, като разбра, че духът й е започнал да се съвзема и че понякога може да бъде весела. Изпрати им също два шала, бял за нея и черен с палмови листа за майка и, както и две червени зимни вълнени шалчета — за стария мистър Седли и за Джордж. Както изчисли мисис Седли, шаловете струваха най-малко петдесет гвинеи единият. Тя носеше важно своя, когато отиваше на черква в Бромптън, и получи поздравленията на всичките си приятелки за прекрасния подарък. Еминият също стоеше добре на скромната й черна рокля!

— Колко жалко, че тя не иска и да помисли за него! — забеляза мисис Седли на мисис Клеп и на всичките си приятелки в Бромптън. — Джоз никога не ни изпраща такива подаръци и му се свиди за всичко. Съвсем явно е, че майорът е влюбен до уши, но дори само като й загатна, тя се изчервява, започва да плаче и се качва горе при портретчето. До гуша ми е дошло това портретче! Бих желала никога да не се бяхме срещали с онези омразни сребролюбци Озбърнови.