Панаир на суетата (роман без герой)

Между такива простички събития и скромни хора измина детството на Джорджи и той израсна деликатен, чувствителен, високомерен, подобно на всяко възпитавано само от жени момче — като властвуваше над нежната си майка, която обичаше със страстно чувство. Той се налагаше на всички от малкия свят наоколо му. Когато почна да поотраства, възрастните се удивляваха на надменното му държане и на голямата прилика с баща му. Той задаваше въпроси за всичко, като проявяваше обичайното за децата любопитство. Умните му забележки и въпроси смайваха дядо му, който отегчаваше членовете на клуба в кръчмата, като им разправяше за знанията и дарбите на малкото момче. То понасяше баба си с добродушно безразличие. Малкият кръг хора около него считаше, че на земята няма равен нему. Джорджи бе наследил бащината си горделивост и може би смяташе, че са прави.

Когато стана около шестгодишен, Добин започна много често да му пише. Майорът искаше да се увери, че Джорджи ходи на училище и се надяваше, че ще се отличи там. Или може би щяха да му вземат добър частен учител? Време му беше да започне да учи; и неговият кръстник и настойник намекна, че се надявал да му позволят да поеме разноските по образованието на детето, които щели да бъдат доста тежки за малкия доход на майка му. С една дума, майорът непрестанно мислеше за Амелия и нейния син и посредством адвоката си постоянно го снабдяваше с книжки с картинки, боички, чинове и всички възможни играчки и учебни помагала. Три дни преди шестия му рожден ден пред вратата на мистър Седли спря файтон, от който слезе един джентълмен, придружен от слугата си, и поиска да види мистър Джордж Озбърн. Това бе мистър Улеи, военен крояч от Кондит Стрийт, който бе дошъл по нареждане на майора да вземе мярка за костюм на малкия джентълмен. В миналото той бе имал честта да прави дрехи на капитана, бащата на младия джентълмен. Понякога, безсъмнено по желание на майора, неговите сестри, госпожици Добин, пристигаха със семейния екипаж да поканят Амелия и малкото момче за разходка, ако те имаха настроение за подобно нещо. Любезността и покровителственото държане на тези дами бяха доста неудобни за Амелия, но тя ги понасяше смирено, тъй като в природата й бе да се подчинява; а освен това екипажът и неговото великолепие създаваха на малкия Джорджи огромно удоволствие. От време на време дамите помолваха да вземат детето да прекара деня с тях и то винаги се радваше, когато отиваше в хубавата къща с градина на Денмарк Хил, където живееха те и където имаше такова чудесно грозде в топлилниците и праскови по дърветата край зида.

Един ден те дойдоха много любезно при Амелия, като й донесоха новина, която бяха уверени, че ще я зарадва — нещо много интересно за техния мил Уилям.

— Какво? Да не би да се прибира в отечеството си? — запита тя със светнали от радост очи.

— О, не, нищо подобно — имали само основание да предполагат, че милият Уилям се готви да се жени — за близка роднина на една много добра приятелка на Амелия — за мис Глорвина О’Дауд, сестрата на сър Майкъл О’Дауд, която била на гости на лейди О’Дауд в Мадрас — много хубава и образована девойка, както казвали всички.

— О! — възкликна Амелия и каза, че била много, много доволна от тази новина. Но тя изрази предположение, че Глорвина навярно не прилича на нейната стара позната, която била много добра… но… новината действително много я зарадвала. И подтиквана от някакъв порив, чието значение не мога да обясня, тя взе Джордж в прегръдките си и го целуна с много голяма нежност. Очите й бяха съвсем влажни, когато пусна детето; и тя не продума почти нищичко през цялата разходка — макар че се чувствуваше тъй доволна.

Глава XXXIX Една цинична глава

Сега сме длъжни да се върнем за малко при някои стари наши познати от Хампшир, чиито надежди относно имуществото на богатата им роднина се разбиха така жестоко. След като разчиташе да получи тридесет хиляди лири стерлинги от сестра си, за Бют Кроли бе голямо разочарование, когато тя му остави само пет хиляди. И когато от тази сума той изплати собствените си дългове и дълговете на сина си Джим в колежа, за зестра на четирите му грозновати дъщери остана твърде незначителна част. Мисис Бют никога не разбра или най-малкото, никога не си призна до каква степен тираничното й държане беше спомогнало за разорението на съпруга й. Тя се заклеваше и заявяваше, че е направила всичко, което е по силите на една жена. Нейна ли бе грешката, че не притежава качествата на онзи подлизурко и лицемер, племенника й Пит Кроли? Тя му пожелаваше всичкото щастие, което можеше да му донесе злополучно спечеленото богатство. „Поне парите ще останат в семейството — казваше състрадателно тя. — Положително е, миличък, че Пит никога няма да ги изхарчи, защото в Англия не съществува по-голям скъперник от него и той е точно толкова омразен, макар че по друг начин, колкото и онзи разсипник и пропаднал тип, неговият брат Родън.“