Панаир на суетата (роман без герой)

Понеже не е героиня, излишно е да описваме външността й. Страхувам се да кажа, че носът й е по-скоро малък, отколкото обратното, и че бузите й са твърде кръгли и червени за една героиня; но лицето й руменее от здраве, а по устните й се появява най-свежата усмивка. В очите й бляска веселост и жизнерадост, освен когато се изпълнят със сълзи, а това се случва прекалено често, тъй като това глупаче се разплаква дори и за умряло канарче; или за някоя мишка, случайно хваната от котката; или в края на всеки роман, колкото и глупав да е той. А пък кажеше ли й се някоя по-груба дума — ако изобщо би имало тъй коравосърдечен човек, че да го стори — ех, толкова по-зле за него. Дори мис Пинкъртън, тази мрачна и богоподобна личност, престана да й се кара още след първия път и макар да разбираше от чувствителност толкова, колкото и от алгебра, заповяда на всички учители и преподаватели да се отнасят с мис Седли с най-голяма деликатност, тъй като грубото държане било вредно за нея.

Така че, когато дойде денят на заминаването, мис Седли се намери между двете си обичайни действия — да плаче и да се смее, и се чудеше кое от тях да извърши. Тя се радваше, че си отива вкъщи и едновременно с това много тъжеше, че напуща училището. От три дни насам малката Лаура Мартин, сирачето, вървеше по петите й като кученце. Тя трябваше да даде и получи най-малко четиринадесет подаръка — да даде четиринадесет тържествени обещания, че ще пише всяка седмица.

— Изпращай писмата си чрез дядо ми, граф Декстър — каза мис Салтайр (която между другото беше доста раздърпана).

— Не се скъпи за пощенските разноски, ами пиши всеки ден, мила моя — каза поривистата и с коса като вълна, но великодушна и топлосърдечна мис Шварц.

А малкото сираче Лаура Мартин (което едва се бе научило да пише) взе ръката на приятелката си и каза, поглеждайки я свенливо право в лицето:

— Амелия, когато ти пиша, ще те наричам „мамо“.

Не се съмнявам, че когато мистър Джоунс чете тази книга в клуба си, ще заяви, че подробности като тия са крайно глупави, тривиални и прекалено сантиментални. Да, виждам в този момент как Джоунс (позачервен от агнешката плешка и виното) изважда молив, подчертава думите „глупави“, „сантиментални“ и пр. и написва отстрани забележката „Много вярно“. Е, добре, той е даровит човек и се възхищава от великото и героичното в живота и в романите, и ще е най-добре да спре дотук и да се залови за друга книга.

И тъй мистър Самбо нареди в екипажа цветята, подаръците, куфарите и кутиите за шапки на мис Седли заедно с един много малък и износен стар куфар от телешка кожа, с картичката на мис Шарп, прикрепена към него. Самбо се ухили, когато го пое, а кочияшът го премести с подходящото презрително изражение. Часът на раздялата настъпи. Тъгата в този момент бе значително намалена от възхитителното слово, което мис Пинкъртън отправи към възпитаничката си. Не че тази прощална реч тласна Амелия към философски размишления или пък я въоръжи със спокойствие. Въздействието й идваше от това, че тя бе непоносимо скучна, надута и отегчителна; и като се боеше твърде много от директорката си, мис Седли не смееше в нейно присъствие да се отдаде на личната си скръб. В приемната поднесоха кейк със стафиди и бутилка вино, също както при тържествените случаи, когато се правеха посещения от родителите. След почерпката мис Седли бе свободна да си тръгне.

— Трябва да влезете и да се сбогувате с мис Пинкъртън, Беки — каза мис Джимайма на една млада девойка, на която никой не обръщаше внимание и която слизаше по стълбите със собствената си ръчна чанта в ръка.

— Да, предполагам, че трябва — каза мис Шарп спокойно и за голямо учудване на мис Джимайма.

Когато мис Джимайма почука на вратата и получи позволението да се влезе, мис Шарп пристъпи напред съвсем равнодушно и каза на френски, с безупречно произношение: Mademoiselle, je viens vous faire mes adieux1.

Мис Пикъртън не разбираше френски; тя само възпитаваше онези, които го разбираха. Като прехапа устни и тръсна своята царствена, увенчана с римски нос глава (на върха на която стоеше голям и тържествен тюрбан), тя каза: „Мис Шарп, сбогом.“ Докато говореше, Хамърсмитската Семирамида размаха ръка както за сбогом, така и за да даде възможност на мис Шарп да хване един от пръстите на ръката, протегната за тази цел.

Мис Шарп само скръсти собствените си ръце с ледена усмивка и поклон, като отказа да приеме тази чест, на което Семирамида тръсна с още по-голямо възмущение тюрбана си. Всъщност това беше едно малко сражение между младата дама й възрастната и последната бе победена.

— Господ да те благослови, мое дете — каза тя, като прегърна Амелия и отправи смръщен поглед над рамото й към мис Шарп.

— Тръгвайте, Беки — каза мис Джимайма, дърпайки твърде уплашено другата девойка, и вратата на гостната се затвори завинаги след тях.