Панаир на суетата (роман без герой)

Край високите и едри девойки в лицея Ребека Шарп изглеждаше като дете. Но тя притежаваше онази печална преждевременна зрелост, която се дължи на бедността. С не един настойчив кредитор бе разговаряла тя и го бе връщала от бащината си врата; не един търговец бе омилостивявала и развеселява и така бе изкопчвала още един обед на кредит. Тя често седеше с баща си, който много се гордееше с остроумието й, и слушаше приказките на мнозина от приятелите му, твърде често не много подходящи за ушите на едно малко момиче. Но тя казваше, че никога не е била малко момиче; открай време си била жена, още от осемгодишна възраст. О, защо мис Пинкъртън бе пуснала такава опасна птичка в кафеза си?

Работата е там, че старата дама смяташе Ребека за най-смиреното същество на света — така умело играеше тя ролята на наивка, когато баща й я водеше в Чизик; и само една година преди сключването на спогодбата, по силата на която Ребека бе приета в лицея, когато тя беше на шестнадесет години, мис Пинкъртън произнесе тържествено слово и й подари кукла — която между другото беше конфискувана собственост на мис Суиндъл. (Бяха я издебнали, че тайно си играе с нея в клас.) Как се смяха бащата и дъщерята, тътрейки се към дома след вечерния прием (когато се произнасяха речи и канеха всички преподаватели) и в каква ярост би изпаднала мис Пинкъртън, ако бе видяла каква карикатура, представляваща самата нея, бе успяла да направи от куклата тази малка присмехулница Ребека. Беки имаше обичай да разговаря с нея и това създаваше истинско забавление на Нюман Стрийт, Джерард Стринт и квартала на художниците, а когато младите художници идваха да изпият обичайния си джин с вода с ленивия, остроумен, весел, разпуснат по-стар техен колега, те редовно питаха Ребека дали мис Пинкъртън си е вкъщи — познаваха я тъй добре, клетата, както мистър Лорънс или президента Уест. Веднъж Ребека бе удостоена да прекара няколко дни в Чизик, след което си направи друга кукла и я нарече мис Джимайма; защото, макар това честно същество да й бе направило и поднесло желе и кейк колкото за три деца и да й бе дало на тръгване монета от седем шилинга, усетът й за комичното бе много по-силен от признателността й и тя пожертвува мис Джеми също тъй безмилостно, както и сестра й.

Нещастието дойде и тя бе заведена в лицея, за да остане да живее там. Строгата церемониалност я задушаваше: молитвите и обедите, уроците и разходките, които бяха наредени с конвенционална точност, я потискаха непоносимо; и тя си спомняше за свободата и оскъдицата на старото студио в Сохо с такова съжаление, че всички, включително и самата тя, си представяха, че страда от мъка по баща си. Ребека имаше малка стаичка на тавана, където нощем прислужничките я чуваха да плаче и да се разхожда. Но плачът беше от яд, не от мъка. Преди тя не бе имала обичай да се прикрива, обаче сега самотата я научи да се преструва. Никога не се бе движила в женско общество; макар и пропаднал човек, баща й бе талантлив; разговорът с него беше хиляди пъти по-приятен, отколкото приказките на онези от нейния собствен пол, с които се сблъскваше сега. Надутата суетност на старата директорка, глупавото добродушие на сестра й, вятърничавите приказки и клюки на по-възрастните момичета и студената вежливост на надзирателките еднакво я дразнеха. Тази нещастна девойка нямаше майчинско сърце, иначе бръщолевенето и приказките на по-малките ученички, с грижата за които я бяха натоварили, може би щяха да я заинтересуват и утешат. Но тя живя между тях две години и нито едно от децата не се опечали от раздялата с нея. Добрата, нежносърдечна Амелия Седли беше единственият човек, към когото можа поне малко да се привърже; а кой би могъл да не се привърже към Амелия?

Преимуществата на младите девойки с по-високо обществено положение от нейното, караха Ребека да изпитва неописуема завист. „Каква важност си дава туй момиче заради това, че е графска внучка! — каза тя на една от пансионерките. — Как се кланят и подмазват на онази креолка заради нейните сто хиляди лири стерлинги! Аз съм хиляди пъти по-умна и по-привлекателна от това същество въпреки всичкото му богатство. Възпитана съм също тъй добре, както и графската внучка, въпреки произхода й, и все пак всички тук ме отминават. А нима, когато бях в бащиното си ателие, мъжете не се отказваха от най-веселите балове и забавления, за да прекарат вечерта с мене?“ Тя си науми на всяка цена да се освободи от затвора, в който се бе озовала, и реши да действува сама, като за пръв път си състави определени планове за бъдещето.