Панаир на суетата (роман без герой)

Възползува се от онова, което можеше да й предложи лицеят, и тъй като вече умееше да свири на пиано и бе добра лингвистка, бързо премина онзи учебен курс, който по онова време се смяташе достатъчен за една девойка. Ребека непрестанно се упражняваше и веднъж, когато момичетата бяха на разходка и тя си бе останала вкъщи, я чуха да свири тъй добре, че Минерва благоразумно реши да си спести разноските за учител на по-малките ученички и загатна на мис Шарп, че за в бъдеще ще трябва да им стане учителка по музика.

Девойката отказа — за първи път и за голямо учудване на величествената директорка на лицея. „Аз съм тук, за да говоря френски на децата — отвърна остро Ребека, — а не да им преподавам музика и да ви пестя разноските за учител. Дайте ми заплата и ще им стана преподавателка.“

Минерва се принуди да отстъпи и, разбира се, от него ден я намрази.

— В продължение на тридесет и пет години — каза тя и при това с пълно основание — не съм срещнала нито един индивид, който да се е осмелил в собствената ми къща да изкаже съмнение относно авторитета ми. Хранила съм змия в пазвата си.

— Ами, змия — глупости! — каза мис Шарп на старата дама, която почти припадна от удивление. — Взехте ме, защото ви бях полезна. Между нас не може и въпрос да става за благодарност. Мразя това място и желая да го напусна. Няма да върша нищо друго освен онова, за което съм длъжна.

Напразно старата дама я запита дали съзнава, че приказва с мис Пинкъртън. Ребека й се засмя в лицето с ужасен саркастичен демонски смях, който едва не накара старата директорка да припадне. „Дайте ми известна сума пари — каза девойката — и се отървете от мене или ако повече ви се нрави, намерете ми хубаво място като възпитателна в семейството на някой благородник — можете да го направите, стига да искате.“ В бъдещите им спорове тя винаги се връщаше към тази тема. „Мразим се една друга — намерете ми работа и аз съм готова да се махна оттук.“

При все че имаше римски нос и тюрбан и че бе висока като гренадир и властна като принцеса, достойната мис Пинкъртън нямаше нито силата, нито волята на малката си подчинена и напразно се мъчеше да се бори с нея и да й внушава страхопочитание. Когато веднъж се опита да й се скара пред други хора, Ребека изпълни своя описан вече план да й отговаря на френски, като по този начин спечели пълно надмощие над старата жена. За да поддържа авторитета си в лицея, наложи й се да премахне тази бунтовничка, това чудовище, тази змия, тази луда глава. И тъй като точно тогава научи, че семейството на сър Пит Кроли се нуждае от възпитателка, препоръча за тази цел мис Шарп, макар тя да бе змия и луда глава. „Не мога да укоря мис Шарп за държанието й — каза тя, — освен към самата мене, и трябва да призная, че дарбите и достойнствата й са наистина от високо качество. Поне колкото се отнася до ума й, тя може да служи за похвала на образователната система, прокарвана в моя лицей.“

По този начин директорката примири съвестта си, освободи се от договора и пусна на свобода подчинената си. Битката, описана тук в няколко реда, разбира се, трая в продължение на месеци. И понеже мис Седли сега караше седемнадесетата си година и тъкмо щеше да напуща училището и тъй като изпитваше приятелски чувства към мис Шарп (едничката проява на Амелия, която срещна неодобрението ми — бе казала Минерва), Ребека бе поканена от приятелката си да прекара една седмица у дома й, преди да встъпи в длъжността си на възпитателка в семейството на сър Пит Кроли.

Тъй се откри светът пред двете млади девойки. За Амелия той беше един съвсем нов, свеж, блестящ свят, разцъфнал се с всичките си цветчета. За Ребека той не беше напълно нов (и дори ако трябва да се каже истината относно историята Крисп, продавачката на сладкиши загатнала на някого, че всъщност между мис Шарп и мистър Крисп имало много повече от онова, което бе станало обществено достояние, и че неговото писмо било в отговор на друго писмо). Но кой ли пък може да ви каже истината относно тази работа? Както и да е, Ребека не започваше сега живота си в широкия свят, тя само го подхващаше отново.