Панаир на суетата (роман без герой)

Ако мис Ребека Шарп бе решила в сърцето си да победи този едър красавец, не мисля, уважаеми госпожи, че имаме право да я обвиняваме. Защото макар изкуството да се търси съпруг обикновено да се възлага скромно от младите девойки на майчиците им, спомнете си, че мис Шарп нямаше грижливи родители, които да й уреждат тези деликатни въпроси и ако тя самичка не си намереше съпруг, в света не съществуваше никой друг, който би свалил от плещите й това задължение. Какво кара младите момичета „да влязат в обществото“, ако не благородната амбиция да се омъжат? Какво ги кара да се тълпят по местата за летуване? Какво ги кара да танцуват до пет часа сутринта през цял един сезон? Какво ги принуждава да се мъчат пред пианото над различни сонати, да изучават с някой модем учител четири песни за една гвинея на час, да свирят на арфа, ако имат хубави ръце и рамене, и да носят шапки с пера, ако не за да подмамят по-наблизо някой „подходящ“ млад човек и да го улучат с тези техни лъкове и стрели? Какво кара почтени родители да вдигат килимите си, да разбутват цялата къща и да изразходват една пета от годишния си доход за домашни вечеринки и шампанско? Нима правят това от любов към ближния си и от едничкото желание да видят как млади хора се веселят и танцуват? Ха! Те просто искат да омъжат дъщерите си и също както почтената мисис Седли бе скроила вече двадесетина плана за уреждане живота на нейната Амелия, също така и нашата обична, но лишена от защита Ребека бе взела твърдо решение да стори всичко възможно да си осигури съпруг, който за нея беше по-необходим, отколкото за приятелката й. Тя имаше живо въображение и освен това беше чела „Хиляда и една нощ“ и географията на Гутрие. Докато се обличаха за обяд и след като запита Амелия дали брат й е много богат, тя си построи чудесна въздушна кула, на която сама беше господарка, а някъде извътре се мяркаше някакъв съпруг (тя не го бе още видяла, следователно фигурата му не й беше много ясна). Виждаше се сред множество шалове, тюрбани, диамантени огърлици и си представяше как се качва на слон под звуците на марша „Синята брада“, за да направи официално посещение на Великия могол. Прекрасни видения! Щастливото преимущество на младостта е да ви сътворява и множество мечтателни млади същества, наред с Ребека Шарп, лелеят подобни мечти.

Джоузеф Седли беше дванадесет години по-възрастен от сестра си Амелия. Той работеше в гражданското ведомство на Източно-индийската компания и по времето, за което пишем, името му фигурираше в регистъра на тази компания като административен началник на Богли Уола, Бенгалия — а това бе твърде висок и доходен пост, както е известно на всички; за да разбере читателят до какъв висок пост бе стигнал Джоузеф в службата си, нека надзърне в споменатия регистър.

Богли Уола се намира в чудесна, усамотена, блатиста, обрасла с джунгли местност, позната с богатия си лов на бекаси, както и с това, че нерядко там бихте могли да подплашите някой тигър. Рамгун, където е седалището на магистрата, се намира на разстояние от около тридесет мили. Така писа Джоузеф на родителите си, когато зае тази служба. Той бе живял в това прелестно място около осем години, като едва виждаше християнско лице, освен два пъти годишно, когато пристигаха съответните чиновници, за да отнесат в Калкута събраните от него данъци.

За щастие по това време той се разболя от някаква болест на черния дроб и се върна в Европа, за да се лекува. Това беше за него източник на много удобства и забавления. Когато се намираше в Лондон, не живееше при родителите си, а си имаше собствено жилище, както подобава на весел млад ерген. Преди да замине за Индия, той беше твърде млад, за да взема участие в отредените за един светски човек удоволствия, така че след завръщането си се впусна в тях с голямо усърдие. Яздеше в парка, вечеряше в големи ресторанти (тъй като Ориенталският клуб не бе още открит), посещаваше театри, както бе модерно тогава, и се появяваше в операта, грижливо облечен в тесни панталони и с цилиндър.