Панаир на суетата (роман без герой)

Амелия излезе бързо подир приятелката си, за да разбере причината на този изблик на чувства, след което нежносърдечната девойка се завърна без другарката си, също тъй развълнувана.

— Знаеш ли, мамо, учител по рисуване ни беше баща й, който правеше по-голяма част от рисунките ни.

— Любов моя! Положителна съм, че чух веднъж мис Пинкъртън да казва как той никога не се докосвал до тях, само ги монтирал.

— Е, да, то се наричаше монтиране, мамо. Ребека си спомнила рисунката и как баща й работил върху нея. Мисълта я обхванала изведнъж — и затова, знаеш тя…

— Клетото дете, толкова е чувствително! — каза мисис Седли.

— Бих желала да можеше да остане още една седмица при нас — каза Амелия.

— Страшно много прилича на мис Кътлър, с която се виждах в Думдум, само че е по-хубава. Сега е омъжена за Ланс, артилерийския лекар. Знаеш ли, мамо, веднъж Куинтин, от четиринадесетия полк, се обзаложи…

— О, Джоузеф, знаем тази история — каза Амелия, като се засмя. — Вместо пак да ни я разказваш, накарай мама да пише на този някой си сър Кроли и да го помоли да даде малко отпуск на милата, клета Ребека, — ето я и нея, със зачервени от плач очи.

— Сега съм по-добре — каза девойката с възможно най-сладката усмивка, като пое ръката на добродушната мисис Седли и я целуна почтително. — Колко сте мили всички към мене! Всички — прибави тя със смях — освен вие, мистър Джоузеф.

— Аз! — каза Джоузеф, като за миг се подвоуми дали да си отиде. — Боже мой! Мили боже! Мис Шарп!

— Да! Как можахте да бъдете толкова жесток, че да ме накарате да ям на обед онази ужасна гозба с пипера още първия ден, когато ви видях? Вие не сте тъй добър към мене, както милата Амелия.

— Той не те познава тъй добре — провикна се Амелия.

— Да му мисли онзи, който не е добър към тебе, мила — каза майката.

— Пилафът беше прекрасен; наистина беше — каза Джоузеф съвсем сериозно. — Може би не е имало достатъчно лимонов сок в него; да, вярно, че нямаше.

— Ами онези чили?

— Божичко, как ви накараха да извикате! — каза Джоз, като си спомни смешната случка и избухна в смях, който секна съвсем внезапно както обикновено.

— Не знам дали вече ще ви оставям да ми избирате гозбите — каза Ребека, докато отново слизаха за обед. — Не мислех, че мъжете обичат да правят бели на клетите безобидни момичета.

— За бога, мис Ребека, за нищо на света не бих желал да ви навредя.

— Така е — отвърна тя. — Знам, че не бихте го направили — и тя стисна съвсем лекичко китката му с малката си ръчица, след което я отдръпна изплашена, като погледна за миг лицето му, а сетне надолу към килима. Не мога да кажа, че сърцето на Джоз не трепна при това несъзнателно, плахо, мило движение от страна на безхитростната девойка.

То представляваше аванс и може би някои дами с неоспоримо добро държане ще го сметнат за нескромно действие. Не забравяйте обаче, че милата клета Ребека трябваше да върши всичките си работи. Ако някой е твърде беден, за да поддържа прислуга, макар да е много елегантен, трябва самичък да мете стаите си. Ако някоя мила девойка си няма мила мамичка да й уреди работата със съответния младеж, тя трябва самичка да си я нагласи. И, о, истинска благословия е, че тези жени не упражняват силата си по-често! Ние не бихме могли да им устоим. Покажат ли и най-малката благосклонност, мъжете мигновено падат на колене — стари или грозни — все едно. Поддържам това като неотменима истина. Една жена със средни възможности и без ясно очертана гърбица може да се омъжи за когото си иска. Нека само сме благодарни, че скъпите създания са като полските зверове и не съзнават силата си. Ако я съзнаваха, щяха напълно да ни сразят.

„Гледай ти! — мислеше си Джоузеф, когато влизаше в столовата. — Започвам да се чувствувам точно тъй, както с мис Кътлър в Думдум.“ Как сладко и миличко го запитваше мис Шарп за различните блюда през време на обеда — полунежно, полушеговито! По това време тя вече беше доста интимна с цялото семейство, а — що се отнася до двете девойки, те се обичаха една друга като сестри. С младите неомъжени момичета винаги се случва това, ако са заедно в една къща в продължение на десет дни.

И сякаш за да подпомогне във всяко отношение плановете на Ребека, Амелия направи не друго, а напомни на брат си за едно негово обещание, дадено й през миналата великденска ваканция.

— Когато бях още ученичка — каза тя, смеейки се. — Джоузеф ми обеща да ме заведе във Воксхол. А сега — продължи Амелия, — както и Ребека е тук, ще стане още по-добре да отидем.

— О, чудесно! — възкликна Ребека, готова да запляска с ръце, но като се овладя, тя застина неподвижно, както подобаваше на такова смирено създание като нея.

— Довечера няма да мога — каза Джоз.

— Е, добре, утре.

— Утре татко ти и аз ще вечеряме вън — забеляза мисис Седли.

— Мисис Седли — обади се съпругът й, — нима вярвате, че аз ще се реша да отида там — и че жена на вашите години и с вашите килограми може да рискува да се простуди в това влажно място?

— Трябва някой да придружи децата — извика мисис Седли.