Пантерата

— Не, Ал. Просто искам да го държиш, докато му разказвам играта.

Ал се усмихна любезно.

— Имам среща с Уолш в девет — казах аз. — Ако Набеел се появи, докато съм с Ел Киселяк, нали ще слезеш да го вземеш?

— Разбира се.

— Очертава се да отсъствам известно време — уведомих го. — Май няма да е зле ти да поемеш този тип.

— Добре — каза той. — Къде отиваш?

— В Пясъчландия.

— Това е оскърбително название.

— Извинявай. Отивам в дупката Йемен.

— Преебал ли си нещо?

— Не напоследък. Повишават ме — изфуках се аз.

Ал реши, че това е смешно.

— А Кейт?

— И тя идва.

— Добре. Няма да си на сухо в Йемен.

— Така ли? Знаех си аз, че мацките там са стиснати.

— Мацките са си наред. Пичовете ще ти резнат оная работа.

И тъй, след всички разменени културни шеги и майтапи благодарих на Ал, че ще присъства на разговора (формално известен като разпит), и обещах да му донеса разпятие от Йемен.

Прекарах следващия половин час зад компютъра си, като преглеждах и допълвах случаите за онези, които щяха да ги поемат.

Кейт се появи в кабинката ми и каза, че е време да идем при Том.

— Още ли си съгласен с това? — попита ме, докато бяхме в асансьора.

— Винаги съм искал да ида в Швеция.

— Става въпрос за Йемен, Джон.

— О… Е, това е по-различно.

Слязохме на 28-и етаж (домашни потреби, надзиратели, неприятности и глупости) и тръгнахме към вратата на Том.

Вдигнах ръка да почукам и да отворя, но Кейт ме спря.

— Последна възможност.

Почуках и се обърнах към нея.

— Ти решаваш. Изненадай ме. — И добавих: — Спомни си за „Коул“.

Отворих и влязохме.

7.

Том стана да ни посрещне и се поинтересува:

— Как прекарахте уикенда?

— Разгледахме изложбата на Моне в „Метрополитън“ — Осведомих го. — Освен това се уредих с мацка в събота вечер. А ти?

След като размяната на любезности приключи, той попита:

— Е, стигнахте ли до някакво решение?

— Приемаме назначението — каза Кейт, без дори да погледне към мен.

Том се усмихна.

— Добре. Сядайте.

В кабинета на Том има фотьойли и канапе около масичка за кафе и домакинът ги използва за важни хора или за онези, които трябва да бъдат прецакани с финес. Двамата с Кейт се настанихме с лице към прозореца. Том седна на канапето и започна:

— Първо бих искал да споделя, че оценявам готовността ви да приемете задграничното назначение.

И така нататък. Изслушахме кратка реч, която сигурно изнасяше на всеки, който заминава за една или друга помийна яма.

Прекъснах излиянията и пожеланията за късмет и попитах:

— Няма ли да ни кажеш за какво всъщност става дума?

Той се престори на изненадан от въпроса ми.

— В общи линии онова, което ви казах в петък. — И обясни: — Един от тримата главни умове зад атаката срещу „Коул“ в момента е в Йемен. Задочно е подведен под отговорност. Вие ще сте част от екипа, който го издирва.

— Какво ще правим с него, след като го намерим? — попитах.

— Ще го арестувате.

— И?

— И ще го екстрадирате в САЩ. Или може би в Гуантанамо.

— Ясно. Но както ми беше казано, когато бях там, и както най-вероятно знаеш, Том, конституцията на Йемен изрично забранява екстрадиране на йеменски граждани по каквито и да било причини, в това число тероризъм и убийство.

— Да… така е. Но правят изключения. И Кейт ще работи именно върху това в качеството си на юридически аташе.

— Досега не са направили нито едно изключение, но добре. Сигурен ли си, че от нас не се иска да очистим онзи тип? — попитах просто за протокола.

— Ние не убиваме хора — уведоми ме той.

— Така е, не убиваме хора — съгласих се аз. — Но сме използвали безпилотни „Предатор“ и ракети „Хелфайър“ в Йемен и другаде, за да… да кажем… изпарим между петдесетина и стотина души.

— Това е различно.

— Сигурен съм, че изпарените го разбират.

Том като че ли започна да губи търпение.

— Ще ви дам информация, която ще занесете в Йемен. Заподозреният притежава американски паспорт. Твърди, че има двойно гражданство — йеменско и американско. Така че да, имаме достатъчно доводи пред йеменските власти за екстрадирането му. И не забравяйте, че не убиваме американски граждани.

— Всъщност го правим, ако се сражават на страната на врага. Освен това, както знаеш, ако успеем да го задържим и го предадем на йеменците, може никога повече да не го видим. Някои от организаторите на атаката срещу „Коул“ бяха заловени и вкарани в йеменски затвори, след което мистериозно избягаха — напомних му аз.

— Предлагам да не избързваме. Всяко нещо по реда си. Първо трябва да пипнем този човек.

— Да. И тъй, да обобщим — намираме йеменеца с американско гражданство, предаваме го на йеменското правителство и се надяваме, че те ще ни го върнат.

— Точно така.

— Не може ли поне да го поизмъчваме? Мъничко?

— Някакви други въпроси? — поинтересува се Том.

— Как се казва въпросното лице? — попита Кейт.

— Ще научите името му, когато стигнете там. Ще ви кажа само, че е известен с бойното си прозвище ал Нумаир. В превод — Пантерата.

Май ми е писано да се забърквам с араби, избиращи си имена на големи котки. Предишният такъв беше Асад — Лъва. Сега пък трябва да имам вземане-даване с пантера. Надявам се, че следващият ще се нарече Писанчо.