Пантерата

Боже мой. Само това не. Преди предишното ми пътуване до Йемен бях успял да се измъкна от четиричасовата лекция от Държавния департамент, но научих за нея от други момчета, които не бяха извадили такъв късмет.

— Това е жестоко от твоя страна, Том — казах.

— За Кейт е задължително — уведоми ме той, — но съм сигурен, че ще е от полза и за двама ви. До четвъртък трябва да сте напълно готови. Ще се срещнем отново в петък, в десет сутринта, за последен инструктаж и координати на хората за контакт в Сана. Заминавате в петък вечерта. Някакви въпроси?

Нямахме повече въпроси, така че се ръкувахме и излязохме.

— Не мога да повярвам, че отиваме в Йемен да заловим един от главните организатори на атаката срещу „Коул“ и лидер на Ал Кайда в Йемен — каза Кейт, докато вървяхме към асансьора.

Беше въодушевена, но и мъничко неспокойна. И наистина, това беше сериозна работа от огромно значение за нас в професионално отношение, както и голяма победа за нашите, ако успеехме да спипаме целта си. Обратната страна също беше сериозна — можеха да ни убият или заловят. Лично аз отдавна съм свикнал с мисълта, че могат да ме убият. Но да те заловят терористи в чужда страна е, както казват, по-лошо и от смъртта.

— Джон? Още ли нямаш нищо против?

Не си спомнях изобщо да съм имал нещо против. Но пък обичам предизвикателствата. Освен това се вбесих, като си спомних как агентите на ФБР, моя милост включително, бяхме разигравани от йеменската полиция и силите им за сигурност при предишното ми посещение там. Играеха от двете страни в разследването на „Коул“, пречеха ни да си вършим работата и снасяха информация на противника. Страхотни съюзници. Абсолютни задници, честно. Сега обаче ми се отваряше шанс да ги наритам.

— Джон?

— Има една стара арабска поговорка: „По-лесно е да сриташ камила в топките, отколкото да уловиш черна пантера, захапала гъза ти“.

— Знаеш ли и други такива?

— Боя се, че да.

— Можеш ли да ги задържиш за себе си?

— Може би звучат по-добре на арабски.

— Май се очертава дълга година.

— Бъди оптимистка. Ще сме мъртви, преди да изтече.

8.

Върнах се на работното си място и Ал Расул ме уведоми, че се е обаждал долу. Набеел не се бил появявал.

Още беше рано, така че нямаше причина да му изпращам полицейска лимузина. Звъннах на мобилния на Набеел, но бях прехвърлен на гласова поща — на арабски и английски. Оставих съобщение на английски и дадох телефона на Ал, който повтори съобщението на арабски — с тази разлика, че неговият тон беше много остър.

— По този начин полицаите разговарят с гражданите в Пясъчландия — обясни той.

— Ясно.

Както и да е, Набеел ал Самад не фигурираше сред приоритетите ми за деня, но пък човек трябва да следи всичко, защото е адски сигурно, че ако пропуснеш нещо, то ще се върне да те захапе за задника. Хората, които изпуснаха топката със сигналите преди 11/9, могат да го потвърдят. Дадох на Ал молив и казах:

— Напиши ми арабската дума за „пантера“ с истински букви.

— Пантера ли?

— Да. Черна. Нали се сещаш, голяма черна котка.

Той взе един лист от бюрото ми.

— Има няколко начина да го транслитерираш… — Написа Нимр, Нимар, Нумаир и каза: — Последният вариант е може би най-стандартният. — После произнесе думата на арабски и почти ме наплю.

— Искаш ли салфетка? — попитах.

А той попита:

— Каква е тази пантера?

— Ако ти кажа, ще се наложи да те убия.

— Мога ли да ти помогна с още нещо?

— Да. Ако Набеел се появи. — И добавих: — Благодаря.

Ал е свестен тип и държи на всякакви гадости. Но също знае и как да се отърве от тях. Ако си арабин и работиш тук, просто трябва да имаш чувство за хумор — и много дебела кожа. Зачудих се защо Ал Расул не иска да си иде в Йемен. Нали така?

Проверих имейла си и намерих бележка от Том до мен и Кейт. Трябвало да се явим в правния и медицинския отдел преди обед. Досега не бях виждал правителствени служители да действат толкова бързо. Том явно изгаряше от нетърпение да се отърве от нас, което ме наведе на някои параноични мисловни процеси. Кой знае защо, в главата ми все изникваше думичката „заменяеми“.

Имах и имейл от Бети Алварес. Не разполагала с информация за йеменец на име Набеел ал Самад. Питаше за паспортните му данни и визата, ако има такава. Отговорих: „Все още чакам появата на обекта“.

Използвах ФАТС паролата си, за да вляза в САД, Системата за автоматизирани досиета. Не знаех името на досието, но написах „ВМС КОУЛ“ в полето за търсене и получих стотици резултати, в които едва ли имаше нещо, което да не знам. Написах „Пантера“, което не ми даде нищо, после „Нумаир“ (благодаря, Ал) и попаднах на файл, в чието начало се мъдреше „Ограничен достъп“, последвано от редици хиксове. Обикновено попадаш на нещо дори във файловете с ограничен достъп — дата на създаване на досието, ниво на секретност и към кого да се обърнеш, за да получиш достъп. Но явно подобна информация беше за хора с много по-висока заплата от моята, така че получих само „Нумаир“ и хиксове. Е, поне Уолш не беше скалъпил това.

Пратих имейл на Уолш с молба да получа достъп до файла на Нумаир въз основа на новото ми назначение.