Пантерата

След няколко минути той отговори: „Информацията във връзка с назначението ще ти бъде съобщена в Йемен. П.П. Престани да душиш“. Не се беше изразил точно по този начин, но схванах намека му.

Кейт дойде при бюрото ми и попита:

— Къде отиваме първо? В правния или в медицинския отдел?

— В медицинския. Трябва да ни прегледат главите.

— Това може да отнеме цял ден. Така че първо в правния.

Правният отдел на ФБР обикновено се занимава с досиета, подслушвания, документи и т.н., а не с проблеми на служители или назначения. Нашият случай обаче беше специален и трябваше да се поеме експедитивно.

Наложи се да подпишем някои документи, сред които и нова декларация за конфиденциалност, както и изявление във връзка с „принудителен разпит“.

— Като семеен мъж аз съм експерт в принудителните разпити — отбелязах, докато се подписвах.

Никой не се разсмя.

Завещанията ни бяха записани и ние ги проверихме и потвърдихме, после ни дадоха да попълним и подпишем пълномощни.

— В случай че бъдете отвлечени или изчезнете — обясни младата юристка Дженифър, с която се бях срещал при първото ми пътуване до Йемен.

— Значи трябва просто да ги покажем на похитителите, така ли? — попитах.

— Не. Вие…

Кейт я прекъсна и ми обясни:

— Ако умрем, изпълнителите на завещанията ще поемат нещата ни. Но ако изчезнем или бъдем задържани незаконно, някой трябва да действа от наше име — някой, който да пише чекове, да плаща сметките ни и така нататък. Не е нужно да е адвокат. Не го ли направи и миналия път?

— Направих го. Посочих теб като пълномощник.

— Добре. Ще се посочим взаимно. Но… ако ни сполети една и съща участ, ще ни е нужна алтернатива.

Тази работа започна малко да се сговнява.

— Трябва да е някой роднина. Какво ще кажеш за баща ми? — предложи тя.

Аз роднина ли му бях? Какво щеше да стане, ако ни отвлекат или изчезнем, а после се освободим и открием, че баща й е прахосал всичките ни пари за своята колекция, свързана с Дж. Едгар Хувър?

— Джон?

— Да. Става. — Така или иначе нямаше да им позволя да ме заловят жив.

Попълнихме формулярите, подписахме ги, Дженифър ги завери и накрая извади черните ни дипломатически паспорти, които се пазеха в сейф след последните ни уж дипломатически назначения в Танзания и Йемен.

Дженифър също така ни уведоми, че Държавният департамент се е свързал с йеменското консулство и че визите ни би трябвало да са готови в един следобед, така че сме можели да си ги вземем още днес.

Малко американци пътуват за Йемен, така че йеменските ни съюзници вече несъмнено знаеха, че Джон Кори и Кейт Мейфийлд ще посетят страната им. Може би дори бяха определили кой да ни посрещне на летището.

В тавата ми се появи друга мисъл — за скоростта на цялата тази бумащина, — така че попитах:

— Кога от Държавния департамент са се обадили на йеменското консулство за визите ни?

— В четвъртък — отвърна Дженифър.

С Кейт се спогледахме. Четвъртък?

Както и да е, приключихме с Дженифър.

— Явно ви очаква вълнуваща работа — каза Дженифър. — Иска ми се да бях на ваше място.

И на мен, Дженифър.

— Четвъртък? — каза Кейт, докато вървяхме по коридора.

— Петъчната среща е била само формалност. Явно Йемен е съдбата ни. Изписана върху пясъците на времето.

Отговор не последва. Явно по-добрата ми половинка не беше щастлива от приятеля си Том. Чудесно.

— Между другото — казах й, — влязох в САД и открих там файл на име Нумаир, което означава „пантера“ на арабски. Достъпът е ограничен.

— Към кого трябва да се обърнем за достъп?

— Не пишеше.

— Странно. — Тя сви рамене. — Ще питаме Том.

— Вече го питах. Каза ми да ида в Йемен.

Слязохме с асансьора до медицинския отдел, където ни очакваше млада дама на име Ани.

Тъй като трябваше да заминем след пет дни, нямаше как да ни бият инжекциите през препоръчителните седем дни и сладката Ани ни надупчи като вуду кукли.

Биха ни шест ваксини — срещу дифтерия, дизентерия, тиф, антракс, скарлатина и още три заболявания, за които никога не бях чувал. Особено ми харесаха инжекциите в задника. Ани ни даде по едно шишенце хапчета против малария и каза:

— Започнете да ги пиете още днес. Елате пак в петък сутринта за останалите инжекции.

— Колко болести има там?

— Много. Включително проказа.

Господи.

— Натъпкани сте с ваксини, така че може и да ви прилошее малко — предупреди ни тя.

— Мога ли да употребявам алкохол?

— Разбира се. Само гледайте да имате тоалетна наблизо.

Отидохме на работното място на Кейт и тя включи спикърфона и се обади в пътния отдел в централата на ФБР във Вашингтон.

— Отдел „Пътуване“, госпожа Барет — каза женски глас. — С какво мога да ви помогна?

Кейт обясни, че се обаждаме от филиала в Ню Йорк, и каза имената и идентификационните ни номера.

— Момент… — каза г-жа Барет. — Да, има ви. Сана.

— Санта Ана — поправих я аз. — Калифорния.

— Не… Сана. Йемен.

Кейт вдигна слушалката и изключи говорителя.

— Готова съм да записвам.

Изслуша г-жа Барет, записа си нещо, благодари и затвори.

— Пътуваме с „Америкън Еърлайнс“ до Лондон, с „Бритиш Еър“ до Кайро и с „Иджипт Еър“ до Сана. Първа класа.

— Направо не мога да повярвам, че няма преки полети до Сана.

— Има. От Кайро.