Читаем Пантерата полностью

Сайтът на посолството ме уведоми също, че „пътуването по пътищата между отделните градове може да е опасно“. Сериозно? „Пътуването извън Сана е ограничено“. Аха. Пътищата бяха точно там. „Пътуването в племенните райони на север и изток от Сана е особено опасно и отвличанията са честа практика“. Значи най-добре да избягваш цялата страна.

Споменаваше се също и за продължаващата гражданска война, за която бяхме научили от Би Би Си. Лидерът на бунтовниците ал Хути успял да установи контрол върху по-голямата част от Северен Йемен. Това ме накара да се зачудя защо му е на някой да иска да управлява онова зачукано място.

И тъй, да обобщим — Йемен се управляваше от корумпиран диктатор, страната беше наполовина завладяна от бунтовник, а останалата територия се владееше от племенни главатари, с изключение на районите, контролирани от Ал Кайда. Освен това Червено море и Аденският залив гъмжаха от пирати. Добрата новина бе, че всички се друсаха с кат и не им пукаше.

Прочетох последния текст в сайта на посолството. Гласеше: „Понякога посолството на САЩ в Сана може да бъде временно затворено или да не изпълнява обществени услуги, за да направи преглед на мерките за сигурност“.

Ако имах късмет, щеше да е затворено, когато стигнех там.

Както и да е, можех да прекарам цяла седмица в сърфиране в интернет и събиране на данни за Йемен, Ал Кайда в Арабския полуостров и Пантерата, но защо да си правя труда? В събота или неделя така и така щях да съм в търбуха на звяра.

Излязох от системата и се върнах на бюрото си.

<p>9.</p>

С Кейт решихме да обядваме във „Франсис Тавърн“, мястото, където Вашингтон направил прощалното си обръщение към офицерите си и където сега аз щях да направя прощалното си обръщение към Вашингтон.

Излязохме от Федерал Плаза 26 на Дуейн Стрийт, която от 11/9 е затворена за автомобили между Бродуей и Лафайет заради опасения, че някой може да взриви кола бомба под прозореца ми.

Всъщност целият Долен Манхатън се превърна в строго охранявана зона от онзи ден и макар да не се натрапват, мерките за сигурност са дразнещи. Нещо повече, те са постоянно напомняне, че онези кучи синове са превърнали Америка във фронтова линия. Така че може би прехвърлянето на войната на тяхна територия е добро quid pro quo.

Стигнахме до „Франсис Тавърн“, която е в бизнеса от 1762 г., а това означава страшно много грог.

Домакинята ни отведе до една маса в пълния основен салон. Клиентелата беше предимно от селяндури, които искаха да разкажат на хората в Прованса, че са обядвали на същата онази маса, на която Джордж Вашингтон е забивал дървената си вилица в парче овнешко.

Като взех предвид предупреждението на сестра Ани за смесването на алкохол и ваксина, реших да си поръчам сода и скоч отделно. Дали щеше да свърши работа? Кейт си поръча кола и се заехме да изучаваме менюто. Предимно традиционна американска кухня.

— Мисля, че ще се спра на янки юфка — казах аз.

— Сноб.

Поръчахме — бифтек за мен и детска салата за Кейт.

С това място е свързана и друга история, която няма да намерите в повечето туристически пътеписи, но ще я откриете в Системата за автоматизирани досиета. През януари 1975 г. група пуерторикански сепаратисти взривиха бомба по обед, убиха четирима души и раниха над петдесет. Не съм сигурен какво изявление са искали да направят с това, но атаката разтърси града и страната, която по онова време не беше свикнала с тероризъм на американска почва.

Именно тази атака, наред с някои други пуерторикански сепаратистки изяви, както и дейността на Ирландската републиканска армия и Черните пантери, доведоха до създаването на Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк през 1980 г.

Сега фокусът се беше изместил и Пантерата, която търсех, беше арабин. Той обаче не беше тук — а в Йемен, през Ню Джърси и Колумбийския университет. Трудно ми е да го проумея. Така де, мога да разбера родените другаде терористи, но не и все повечето родени в Америка мюсюлмани, бягащи в ислямски страни, които никога не са виждали, та да вдигнат оръжие срещу Америка. Това пък за какво им е?

— За какво си мислиш? — попита Кейт.

— За времето, когато това място беше атакувано от ФАЛН3. А също и за Пантерата. Знаещ ли, че е роден и образован в Щатите?

— Да. Влязох в интернет след теб.

— Защо му е на човек, израснал в относителен комфорт, в свободно общество, завършил един от най-добрите университети в страната, да реши да замине в една затънтена и опасна страна, от която са избягали собствените му родители, и да се захване с терористична дейност срещу родината си?

— Когато научиш, кажи ми.

— Но ние трябва да разберем защо прословутата топилка не работи. Има нещо сбъркано в нашето мислене. Или в тяхното.

— Може да е и в двете — предположи Кейт. — Свързано е с джихада, но той не го обяснява напълно. Още по-плашещо е, че Джон Кори мисли за това — отбеляза тя. — Какво се е случило с онзи, който все казваше: „Да им пуснем бомбата“?

— Ами… тъй като отиваме в Йемен да намерим този роден в Америка ислямски терорист, бих искал да вляза поне мъничко в главата му. Може да ни е от полза.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Как велит бог
Как велит бог

Никколо Амманити (р. 1966) — один из самых ярких писателей современной Италии, лауреат нескольких престижных наград. Вот и за последний роман "Как велит Бог" (2006) он получил знаменитую премию Стрега (аналог французского Гонкура), а теперь эта книга легла в основу фильма, который снимает культовый режиссер Габриеле Сальваторес. Герои романа — обитатели провинциального итальянского городка, одиннадцатилетний Кристиано Дзена и его безработный отец Рино, жестокий, озлобленный и сильно пьющий человек. Рино, как умеет, любит сына и воспитывает в соответствии со своим пониманием того, каким должен быть настоящий мужчина. Однажды старший Дзена и двое его друзей — такие же неприкаянные забулдыги, как и он, — решают ограбить банкомат и наконец зажить по-человечески. Но планам их сбыться не суждено — в грозовую ночь, на которую они наметили ограбление, происходят страшные события, переворачивающие всю их жизнь...

Никколо Амманити

Детективы / Триллер / Проза / Триллеры / Современная проза
Ноль-Ноль
Ноль-Ноль

В сетевые и ролевые игры играют студенты и менеджеры, врачи и школьники, фотомодели и драгдилеры, писатели и читатели… притворяясь эльфами, инопланетянами, супергероями. Жестокими и бессмертными.В плену иллюзий жизнь становится космической одиссеей безумцев. Они тратят последние деньги, они бросают семьи и работу, они готовы практически на все, чтобы игра продолжалась.…Когда всемогущий Инвар Мос пошлет тебе sms, твое время начнет обратный отсчет. И останется только выбрать — охотник ты или жертва. Догонять или убегать. Или прекратить игру единственным возможным способом — самоубийством.Мы испытываем тревогу, забыв дома мобильник. Начинаем неуверенно ориентироваться в пространстве. На расстоянии нескольких метров ищем друг друга по Bluetooth! Игро- и гэджетмания принимают характер эпидемии во всем мире. Уже появились клиники по лечению игрорасстройств! Каждый должен отвечать за те «реальности», которые создал. Как и в обычной жизни, от выбора зависят судьбы близких!Яркий образный язык романа-предостережения Алексея Евдокимова точно отражает «клиповое» сознание современного человека.

Алексей Геннадьевич Евдокимов , Алексей Евдокимов , Юлий Арутюнян

Детективы / Триллер / Триллеры