Пантерата

Нов автоматичен откос отдолу нацепи старото дърво на пода и куршумите се забиха в тавана над нас. Ние обаче се намирахме по периметъра на мафража, застанали там, където дъските лежаха върху дебели греди и зидария, така че бяхме в относителна безопасност. Засега.

— Хвърлете пистолетите и автоматите си през дупката — извика Бренър. — После коленичете при отвора с ръце на главите.

Бившето ченге Бренър се опитваше да направи арест. Бившето ченге Кори се опитваше да направи два трупа.

Бък извика през дупката:

— Пол, не знам какво мислиш или какво…

— Млъквай, Бък! — посъветва го Пол. — Затвори си шибаната уста и си домъкни задника тук. Ти също, Чет!

— Долу има бедуини — отвърна Бък. — Да не сте полудели? Качвайте се тук. Ще ви подадем ръка.

Бък печелеше време, докато пристигне хеликоптерът, а Бренър беше решен да ги задържи и да се качи на въпросния хеликоптер с пленниците си.

Вече ми беше дошло до гуша.

— Имате три секунди да хвърлите оръжията си — извиках на Бък и Чет. — Иначе ще вентилираме покрива и ще натоварят на хеликоптера труповете ви.

Отговор не последва.

— Едно, две…

Всички вдигнаха автоматите си към тавана.

— По моя команда — каза Бренър и извика на Бък и Чет: — Последен шанс!

Но преди Бренър да каже: „Огън“, някой друг започна да стреля. Беше хеликоптерът, който виждахме през голямата арка, гледаща на север. Машината вече се намираше много по-близо и двамата стрелци пускаха дълги картечни откоси към кулата. Всички се проснахме на пода, когато червените трасиращи куршуми влетяха през арките и почнаха да се забиват в колоните и да рикошират из целия мафраж. Един изгубил скорост куршум удари ръката ми, после друг улучи бронежилетката ми отстрани и ми изкара въздуха.

Чет явно поддържаше радиовръзка с хеликоптера и им беше казал, че под него има лоши типове и че се нуждае от защита. Психопатите са хитри.

Хвърлих поглед към арката и видях хеликоптера на стотина метра от нас. Приближаваше бързо. Нов откос се изсипа в мафража и всички се присвихме, докато трасиращите куршуми профучаваха над нас или улучваха колоните и рикошираха от каменните стени.

Претърколих се по гръб и изпразних пълнителя си в покрива с надеждата да видя капеща през дупките кръв. Бък и Чет обаче сигурно се бяха лепнали за парапета и ако бяха умни, вероятно си носеха бронежилетките. Въпреки това смених пълнителя и стрелях отново. Бренър и Кейт направиха същото, но после от хеликоптера отново откриха огън и трябваше да се свием покрай стените. Междувременно Замо лежеше по корем до стълбището и стреляше надолу със снайперистката си карабина, колкото да покаже на бедуините, че не сме изгубили интерес към тях.

Вече не виждах хеликоптера и разбрах, че се намира над кулата и се кани да се спусне на покрива. Добрата новина бе, че не можеше да стреля през арките от този ъгъл, нито през покрива, докато Бък и Чет бяха там. Лошата бе, че ние не можехме да стреляме през тавана към Бък и Чет и да рискуваме да улучим хеликоптера. Така де, четиричленният екипаж на машината си нямаше представа каква е ситуацията. Знаеха само онова, което им бе казал Чет, а Чет беше лъжец.

Чувах трясъка на роторите на увисналия над покрива хеликоптер. След не повече от минута Чет и Бък щяха да полетят към въздушната база в Наджран, а на нас щеше да ни се наложи да се разправяме с вбесени бедуини, чийто шейх беше убит от двамата горе. Мамка му.

Трясъкът на роторите се засилваше, после чух глухия удар на плъзгачите в покрива.

На Чет и Бък щеше да им се наложи да дават обяснения в Наджран и на всяка спирка по пътя си към Вашингтон — но те бяха убили Пантерата и това щеше да направи някои хора щастливи, а щастливите хора не задават твърде много въпроси.

За съжаление на Чет и Бък останалите от А-отбора бяхме все още живи и имахме друга история за разказване. Сега трябваше само да останем живи, за да я разкажем.

— Когато излети, хеликоптерът ще открие огън, за да се прикрие — каза Бренър.

Точно така. Значи трябваше да се омитаме. Стълбището не беше опция, така че без да казваме очевидното, се насочихме на прибежки към шахтата за екскременти.

Когато стигнахме до вратата на клозета, двигателят на хеликоптера изрева и воят на роторите се промени — голямата машина се издигаше от покрива. Почти веднага два пороя червени трасиращи куршуми пробиха покрива и се забиха в центъра на етажа.

Отдолу се чу ответен огън — бедуините стреляха по хеликоптера през прозорците. Отговори им дълъг откос на картечница, който свали за момент натиска върху нас.

Бързо се напъхахме в тесния клозет и Бренър каза, че ще тръгне пръв и ще осигури долния етаж. Надявах се никой бедуин да не използва клекалото. Той се провря в дупката, увисна на пръсти и скочи колкото се може по-тихо, след което се отпусна на коляно и насочи автомата си към вратата.