Пантерата

Определено не и тук. Конзолите обаче работеха и мониторите бяха включени, сякаш двамата бяха излезли само за минутка.

Отидохме в предната част на микробуса и погледнахме екраните. Левият — този на Чет — показваше в близък план колибата на козаря; десният беше разделен — едната половина показваше общ изглед към колибата, а на другата се виждаше бял джип, пътуващ по черен път.

Пред очите ни върху джипа се появи електронен мерник и няколко секунди по-късно колата изчезна, за да се смени от ярък оранжев проблясък, последван от черен пушек и летящи отломки. На екрана се появи съобщение: „Целта поразена“.

Тогава видях в левия ъгъл по-малък надпис „Повтори“. Картината се появи отново и нашият джип с Емад зад волана беше унищожен от ракета „Хелфайър“. Ох.

— Мръсници! — изръмжа Бренър.

— Вижте — каза Кейт.

Погледнахме екрана на Чет, който също повтаряше запис, и загледахме мълчаливо как шейх Муса, заобиколен от половината от петнайсетте си мъже, върви отляво надясно към друга група мъже, които вървяха отдясно наляво.

Двете групи спряха в средата на килима и след известно колебание шейх Муса хвана ръката на Пантерата и я целуна. Пантерата на свой ред целуна ръката на шейх Муса.

Не разбрах дали са се прегърнали, или не, защото кръстчето на екрана стана по-ярко, появи се електронно съобщение „Огън“ и образът се смени с оранжево сияние, последвано от черни отломки, пушек и огън. Примигнаха думите „Целта поразена“.

Бях сигурен, че всички, в това число шейх Муса и хората около него, са мъртви или смъртно ранени. Същото се отнасяше и за г-н Булус ибн ал Дервиш. Пантерата бе мъртъв.

— Мисията е изпълнена — казах аз.

— Чет е убил и шейха — рече Бренър.

Кейт посочи електронния часовник и каза:

— В осемнайсет и… преди седем минути.

Точно. И тези картини бяха препратени във Вашингтон — на ръководителите на мисията в Лангли, а може би и в Белия дом. И всички ликуваха. Пантерата беше мъртъв. Поздравления, Чет и Бък. И после Чет и Бък са излезли от микробуса. Но къде бяха отишли? Може би да вземат някои неща от дивана, после да скочат в някой джип и да се разкарат оттук.

Погледнах екрана на Бък и видях отново записа, но този път от по-висока и широка перспектива, показваща всички коли на бедуините и Ал Кайда, паркирани на известно разстояние от колибата. Още две ракети удариха почти едновременно и поразиха двете групи хора и машини. Вторичните експлозии на резервоарите запратиха във въздуха горящи отломки. Трета ракета улучи покрива на колибата в случай, че някой се е скрил вътре, и каменните стени се срутиха.

— Къде са Чет и Бък? — отново попита Кейт.

Не знаех, но със сигурност се бяха разкарали бързо оттук — възможно бе някой бедуин да е оцелял при атаката и да съобщи на другарите си, че американците са убили шейха им. Но къде бяха отишли съекипниците ни?

— Всички коли са тук — посочих аз.

— Значи трябва да са в кулата — заключи Кейт.

— Може би… но трябва да се махнем, защото бедуините тук могат да научат…

И тогава си спомних, че Чет смяташе да се отърве от безценния си микробус.

— Самолетът над крепостта всеки момент ще вдигне микробуса във въздуха.

Бързо излязохме от целта, но не искахме да стряскаме бедуините, така че не тичахме. Бренър тръгна към портата, но аз го спрях.

— Трябва да видим дали Чет и Бък не са в кулата.

Той се поколеба за половин секунда, после кимна и тръгнахме бързо към кулата. Омразата и жаждата за мъст наистина замъгляват преценката. Би трябвало да сме в джипа и да се носим с пълна скорост надолу по дерето, колкото се може по-далеч от тук. Първо обаче трябваше да си уредим сметките с двамата ни съекипници.

78.

Когато стигнахме на десетина метра от вратата на кулата забелязах, че двама бедуини говорят по мобилните си, и веднага се сетих какви са тези обаждания — някои техни другари наистина бяха оцелели при ракетната атака и сега казваха на приятелчетата си в Крепостта на гарвана, че амриките са изпържили шейха им и всички около него.

Бедуините се обърнаха към нас, после всички започнаха да стават. Вече нямаше абсолютно никаква причина да се държим нормално, така че побягнахме към кулата.

Пуснахме Кейт първа в тесния вход. Замо влезе след нея, после Бренър. Погледнах през рамо и видях, че бедуините тичат към нас. Викаха нещо и насочваха калашниците си към мен.

Тъкмо се вмъквах във входа, когато въздухът беше раздран от оглушителен гръм, последван от вторичната експлозия на резервоара на рибния микробус. Ударната вълна ме събори на земята. Усетих как земята се разтърси под мен. Изправих се и без да кажем нито дума, всички се втурнахме към стълбата.

Не си спомням да съм изкачвал стъпала, но след няколко секунди бяхме минали през складовото ниво без прозорци и се намирахме в дивана, с готови за действие оръжия.

Замо изтича до клозета и изрита вратата, но вътре нямаше никого. Другото, което липсваше в дивана, бе шкафът и аз споделих това с останалите, които стигнаха до същото заключение като мен — нашите липсващи съекипници бяха тръгнали към покрива или вече бяха там и очакваха хеликоптер.