Пантерата

— Всички са белязани — обясних й. — Не бяха, когато бяхме в кулата, иначе щях да го забележа, тъй като погледнах специално. Но когато слязохме да изгорим цивилните си паспорти, бедуините, несъмнено по искане на Чет, са белязали всички покриви с кръв. Може да са си мислели, че така слагат някакъв защитен знак на колите. Нали се сещаш, както се прави на Пасха с кръвта на агнето. От Изход — добавих с надежда.

Е, може би не бях съвсем точен, но в общи линии беше така. Или пък Ясир и приятелчетата му нямаха представа защо Чет им е дал няколко риала, за да направят нещо толкова шантаво. Досетили се бяха обаче да си държат устите затворени.

— Чет е помолил Ясир да ни даде шивалите, които ще бъдат споменати в доклада за инцидента — добавих.

Кейт ме погледна и за момент си помислих, че ще каже: „Извинявай, че се усъмних в теб“. Останах излъган.

— И сега какво ще правим? — попита тя.

Обясних, че пътуването до пистата по всяка вероятност е безполезно.

— Можем да кажем на този любезен господин да вземе белязаната за унищожаване кола и категорично да докажем, че Чет смята да ни види сметката — предложих. — Някой иска ли да види това?

Явно никой не искаше.

— Да се върнем в крепостта и да си поговорим с Чет и Бък.

Бренър се съгласи, но имаше резерви.

— Те ще отрекат всичко.

Кейт и Замо бяха на същото мнение.

Всъщност Чет и Бък наистина щяха да отрекат всичко, а ние нямахме доказателство, че не съм побъркан. И ако не се подчиняхме на заповедта и се върнехме в крепостта с обвинението, че Чет и Бък замислят да ни убият. Нещата можеха да се сговнят съвсем и щеше да ми се наложи да отговарям на обвинения в Щатите. Да не говорим, че Компанията определено щеше да се погрижи двамата с Кейт да станем жертви на някой фатален инцидент. Това означаваше, че не можем да се върнем в Крепостта на гарвана без доказателство. Не можехме обаче и да продължим към Мариб, не можехме и да останем тук.

— Ами нека типът да пробва — каза Замо.

Никой не каза нищо.

Въпросният тип, казваше се Емад, каза нещо на Бренър, но Бренър не му отговори.

Добре, все някой трябваше да вземе решение на живот и смърт. И също като на Бренър, и на мен ми плащаха за това. Но все пак…

Накрая реших.

— Добре. Емад да тръгне за пистата.

Нито Кейт, нито Бренър се съгласиха, но пък и не възразиха.

— Иначе никога няма да разберем със сигурност — обади се Замо.

Бренър се поколеба, после каза нещо на Емад и той се усмихна и се качи в джипа ни. Не поиска парите в аванс, но Бренър му напъха банкноти в ръцете и му каза нещо на арабски.

Честно казано, ставахме коварни и започвахме да приличаме все повече на лошите, но ако не друго, поне имахме съвест.

Емад ни помаха и потегли надолу по склона.

Е, част от мен се надяваше да греша, но кръвта по покрива казваше, че съм прав. Всъщност всичко казваше, че съм прав.

Един от бедуините каза нещо на Бренър и той преведе:

— Пита дали не искаме да ни откарат обратно до крепостта.

Погледнах си часовника.

— Питай го дали можем да ползваме колата му.

Бренър попита. Нямаше проблем, така че им дадох последните си риали.

Този път карах аз, а Замо беше до мен. Кейт и Бренър седяха мълчаливо отзад.

След няколко минути видяхме крепостта. Спрях при едни скали отляво.

— Можем да гледаме оттук.

Слязохме от джипа и отидохме до ръба на скалите. Пред нас се откри ясна гледка към низините.

Замо вдигна пушката си и нагласи мерника на максимално увеличение.

— Виждам го.

С Бренър и Кейт направихме същото с по-слабите мерници на автоматите си.

Видях джипа с Емад да вдига пушилка на километър и половина от нас, в посока на север към шосето за Мариб.

По черните пътища през сухите ниви нямаше много трафик и не беше трудно да следим самотната прашна следа дори когато джипът се превърна в малко петънце, а после и в точка.

Колкото повече време минаваше, без колата да се превърне в огнено кълбо, толкова повече започвах да си мисля, че май съм изгубил.

Никой не говореше, но си представях какво си мислят Кейт и Бренър — горкият Джон, съвсем се е смахнал. Замо обаче гледаше през оптичния мерник, сякаш следеше талибански генерал. Беше неподвижен като статуя и дишаше толкова бавно, че си помислих, че е изпаднал в транс.

С половин сърце се надявах, че не съм пратил невинен човек на смърт, но докато секундите се изнизваха, таях и надеждата някой пилот да държи джипа на мушка и да чака заповедта на Чет да атакува целта.

След три или четири минути изгубих джипа от поглед. Кейт и Бренър също го изгубиха и свалиха автоматите си. Замо обаче продължаваше да го следи.

— Може да е след малко — казах.

Никой не отговори.

— Изгубих го — каза Замо и свали карабината си.

— И сега какво ще правим? — попита Бренър.

— Ще стоим тук и ще чакаме бяла димна следа — отвърнах сухо.

Поредното мълчание. Замо обаче се взираше в далечния хоризонт вече не през мерника си, така че последвахме примера му.

— Да помолим някой от бедуините да ни откара до пистата — предложи Кейт.

— Или да се върнем пеша до крепостта и да кажем, че колата ни се е развалила и ни трябва друга — обади се Бренър.

Сарказъм ли долових в гласа му?