Пантерата

Погледнахме през прозореца към двора. Микробусът се беше превърнал в горяща купчина изкривен метал, от който се вдигаха облаци черен пушек. Дворът беше осеян с горящи отломки и като че ли трима бедуини бяха убити или ранени. Другите десет изглеждаха зашеметени, щураха се напред-назад или стояха замаяни и мълчаливи.

После един от тях погледна нагоре, забеляза ни на прозореца, посочи и извика.

Друг пусна дълъг откос и куршумите рикошираха от камъните над нас. Без да чакаме заповедта на Бренър, двамата с Кейт отвърнахме на огъня с автоматите си, после Бренър изблъска Кейт от прозореца и изпразни цял пълнител към бедуините долу.

Не направихме точно преброяване на телата, но останах с впечатление, че сме свалили около половината от останалите десет, в това число Ясир, който рухна пред очите ми.

— Съжалявам — тихо казах аз.

За съжаление останалите бедуини бяха стигнали до кулата и се намираха точно под нас. Време беше да се махаме, а имахме само един път за отстъпление.

Втурнахме се нагоре по каменните стъпала, следвани от виковете на бедуините зад нас.

Бренър стигна пръв до следващия етаж и извика:

— Чисто е!

Останах да прикривам Кейт и Замо, които се затичаха нагоре. Точно тогава откъм стълбището изтрещя калашник. Друг откос проби дебелите дъски на пода недалеч от мястото, където се намирахме.

Отвърнах с откос през дъските, а Кейт стреля надолу по стълбището. Това като че ли укроти за момент бедуините и ние се затичахме по следващите стъпала и после по следващите, до нивото под мафража.

Дотук нямаше никаква следа от Чет и Бък, но те би трябвало да са на мафража или на покрива. Или прилагаха някой от старите си трикове, така че пуснах откос по дървения клозет, изритах вратата и погледнах надолу през дупките, но не видях никого.

После погледнах нагоре и през дупката на мафража видях отдушника в тавана. Стори ми се, че някаква сянка мина през слънчевата светлина, и пуснах къс откос през отдушника, но никой не отвърна на огъня.

Излязох от клозета и казах:

— Мисля, че са на покрива.

В същия момент чухме мощен тътен в далечината и всички се обърнахме към гледащия на запад прозорец. Последва втора експлозия, после трета и някъде далеч в небето се вдигна черен пушек.

— Това е въздушният удар срещу лагера на Ал Кайда — каза Бренър. — Вероятно изтребители бомбардировачи от Наджран, натоварени с еднотонни бомби.

Прекрасно. Не могат ли да пуснат и някоя по-малка върху Чет и Бък?

Грохотът на експлозиите продължаваше да се носи през прозорците и преброих десет взрива, преди всичко да утихне.

Е, това беше краят на лагера на Ал Кайда — но имаше и други, а щяха да се появят и още. Пантерата обаче беше мъртъв, а задници като него не могат да се заменят така лесно, както един лагер наборници джихадисти.

— Трябва да се качим на мафража — казах аз.

Преди да тръгнем към стълбите, Кейт извика: „Вижте!“ и посочи към прозореца в северната стена.

Погледнахме и в далечината видяхме хеликоптер. Идваше към Крепостта на гарвана.

Бренър прикриваше стълбището и стреляше на единична надолу, но бедуините не отвръщаха на огъня му. Сигурно също гледаха хеликоптера.

Замо го погледна през оптичния мерник и каза:

— „Блек Хок“. Няма отличителни знаци, но трябва да е наш… Виждам двама стрелци на вратите…

Чудесно. Кавалерията беше тук. За съжаление не за нас; хеликоптерът беше пристигнал по разписание — или с няколко минути закъснение — да спаси предателските задници на Бък и Чет. Двамата бяха забравили да споменат тази част от плана, но Бренър се беше сетил за нея, макар и с малко закъснение.

Е, когато хеликоптерът стигнеше до покрива, щеше да открие двама мъртъвци.

— Да вървим! — казах и всички се затичахме към стълбите точно в мига, когато дълъг откос мина през дъските на пода около нас, последван от друг, идващ отгоре.

Поведох останалите до мафража и се пръснахме покрай четирите стени с гръб към каменните колони, които поддържаха арките. Шкафът беше до дървената стена на шахтата за екскременти и потвърждаваше онова, което вече знаехме.

Насочих автомата си към тавана и всички последваха примера ми. Като че ли никой нямаше угризения да направи със съекипниците ни онова, което те се бяха опитали да направят на нас. Освен това си имахме и петима или шестима бедуини, опитващи се да ни убият, и можеше да не се измъкнем живи, за да видим раздаването на правосъдие — така че трябваше да го раздадем тук.

Тъкмо се канехме да стреляме по тавана, когато някой извика нещо на арабски. Трябваше ми секунда да осъзная, че гласът идва от отдушника.

Не знаех какво казва Бък, но Бренър явно го разбра и извика:

— Не са бедуини, Бък! Ние сме! Живи и здрави. Изненадан ли си?

Мълчание.

Е, може би не беше зле Бък и Чет да научат, че все още сме живи и здрави, но не особено доволни от съекипниците си. После можехме да ги убием.

— Слизай долу — извиках към отдушника. — Трябва да поговорим.

Този път отговори Чет:

— Качете се горе. — И ни уведоми в случай, че не сме го разбрали: — Идва хеликоптер, който да ни евакуира.

Нас? Пълни глупости, както винаги.