Пантерата

— Можем да видим димна следа на цели трийсет километра оттук — казах аз.

— Нямам намерение да чакам половин час — уведоми ме Бренър и се обърна към Кейт. — Моля те, поговори с мъжа си. Трябва да вземем решение.

— Джон…

— Млъкни.

Седнахме на скалата и загледахме небето. Лудият тип командваше. Или трябваше да му се угажда, докато не дойде на себе си — или докато не се обърнат срещу мен.

Продължихме да чакаме, но само аз и Замо не откъсвахме вниманието си от небето. Кейт и Бренър току се споглеждаха.

Моля те, Господи, нека се окажа прав, че ЦРУ иска да убие мен и жена ми. Толкова много ли искам?

По-малко от две минути след като изгубихме прашната диря, синьото небе бе раздрано от тънка бяла следа. Миг по-късно на хоризонта блесна оранжева светлина, но без звук.

— Целта поразена — каза Замо. И добави: — Мътните да ме вземат.

Бренър стана, но не каза нищо.

Кейт също се изправи и се загледа към черния стълб, който започна да се издига над хоризонта.

— Боже мой…

Не знаех дали се обръща към мен, но после тя ме погледна.

— Не мога да повярвам…

Птиците по полята долу внезапно полетяха; миг по-късно до нас достигна приглушен тътен като от далечна гръмотевица и замря, оставяйки след себе си пълна тишина.

— Копелета мръсни — каза Бренър, без да откъсва поглед от черния стълб.

— Май Джон се оказа прав — обади се Замо.

Май да.

— Горкият човек… мъртъв е — тихо каза Кейт.

Никой не отговори.

— Добре, да се върнем и да поговорим с Бък и Чет — каза Бренър.

— Ще си помислят, че виждат призраци — отбелязах аз.

Качихме се в джипа и потеглихме.

77.

Карах бързо, но не чак толкова, че да привлека вниманието на пилота на предатора, чиято работа бе да следи околностите на Крепостта на гарвана. Дори да ни забележеше да приближаваме, той щеше да види просто бедуинския джип, така че нямаше да е нужно да се обажда на Чет.

Колкото до Чет и Бък, в момента мониторите им несъмнено бяха свързани с двата безпилотни самолета над колибата на козаря. Единият екран би трябвало да е разделен, за да насочва другия „Предатор“ към евентуалната мишена в джипа (нас), и Чет току-що бе дал заповед за унищожаването на целта. Запитах се дали е усетил буца в гърлото си, когато е видял как съекипниците му политат във въздуха.

Вече се намирахме на няколкостотин метра от крепостта. Бях забелязал, че бедуините рядко поставят постове по стените или в двора — това беше работа на амриките в кулата. Не видях никого по стената пред нас.

На петдесет метра от крепостта завих, за да подходя към портата от източната страна.

— Имаме ли план? — попита Бренър.

— За подобна ситуация няма планове — отвърнах. — Понякога се налага просто да стреляш светкавично.

В буквалния смисъл.

— Те трябва да умрат заради онова, което направиха — обади се Замо.

Добър план.

— Аз давам заповед за огън… но можете да стреляте, ако стрелят по вас — напомни ни Бренър.

Или ако ми се иска да изпразня цял пълнител в двете копелета. Но първо трябваше да се уверим, че Чет е изпълнил мисията и е убил Пантерата.

Спрях при портата — беше затворена — и обърнах колата към края на платото и пътя, по който бяхме дошли за първи път в този кенеф. Оставих двигателя включен и всички слязохме бързо, без да затваряме вратите.

Кейт махна балтото си, за да се движи по-свободно и да може да стига до резервните пълнители.

— Рокендрол — каза Бренър, което означаваше да превключим на автоматичен.

Настоях да вляза пръв и сам. Вдигнах резето, открехнах портата и се промъкнах в двора.

Бедуините още бяха там, където ги бяхме оставили — седяха до западната стена, бъбреха и дъвчеха. Забелязах също, че всички коли все още са тук: Чет и Бък не бяха тръгнали за мястото на атаката, което означаваше, че тя все още не се е състояла. Погледнах си часовника — 18:15, което означаваше, че Пантерата или е закъснял, или изобщо няма да се появи.

Бедуините ме забелязаха, но никой не изглеждаше изненадан, макар че неколцина като че ли започнаха да обсъждат връщането ми.

Вратата на микробуса беше затворена и двигателят не работеше, но чувах бръмченето на бензиновия генератор.

Направих знак на Кейт, Бренър и Замо да влязат и им казах да се държат нормално, което означаваше да тръгнат небрежно през двора към микробуса. Бедуините ни гледаха и може би бяха нещастни, че Кейт е облечена като мъж.

Спряхме при затворената врата на рибния микробус на Мойсей и видях, че катинарът липсва. Някой беше вътре, както и очаквах. Надявах се, че и двамата са там.

Е, не исках да прекъсвам Чет, докато е в режим на изненадващо убийство, но не можехме и да стоим тук и да се усмихваме на бедуините.

Бренър кимна към вратата и прошепна:

— Хайде.

Точно така. Чет и Бък щяха да бъдат неприятно изненадани, че ни виждат, но имаха работа за вършене и щяха да я свършат. После можехме да обсъдим някои други въпроси.

Насочих автомата си напред, Бренър и Замо отвориха вратите и аз скочих в микробуса.

За съжаление вътре нямаше никого.

Бренър и Кейт влязоха след мен, а Замо остана навън да държи под око бедуините.

— Къде са те? — попита Кейт.