Пантерата

И разбира се, американците бяха тук да отмъстят за убиването на седемнайсетте моряци от американския военен кораб. И Булус ибн ал Дервиш знаеше от родителите си и от други източници, че името му е включено в така наречения черен списък на ЦРУ. Според обичая, или може би според закона, този списък трябваше да бъде одобрен от президента на Съединените щати. Това беше интересно. Интересно бе също, че този мъж, Кори, който вероятно идваше тук да го убие, фигурираше заедно с жена си в подобен списък, одобрен от Върховния съвет на Ал Кайда. Така ловецът и преследваният бяха белязани от смъртта. Въпросът бе кой беше единият и кой другият. Засега отговорът бе — и двамата са и двете. Окончателният отговор щеше да е „онзи, който остане жив, след като другият умре“. Пантерата се усмихна.

Знаеше също, че майка му и баща му са наели американски адвокат, за да махнат името му от списъка на ЦРУ. Името на Кори щеше да бъде заличено от списъка на Върховния съвет едва след като той, Булус ибн ал Дервиш, го убиеше.

Замисли се. За него беше чест името му да фигурира в американския списък. Но майка му и баща му, а вероятно и сестра му, която бе американка, предпочитаха да го видят да гние през остатъка от живота си в някой американски затвор. Те не го разбираха, защото бяха живели в Америка твърде дълго. Не разбираха мъченичеството и може би дори бяха престанали да вярват, че мъченичеството в джихад осигурява на човек моментално отиване в рая. Някой ден родителите му щяха да попаднат в ада.

— Господине?

Пантерата се върна в реалността.

— Щом този мъж и жена му са дошли в Йемен да ме убият, значи само ме улесняват аз да убия тях.

Набеел кимна, но не каза нищо.

Възможно бе, помисли са Пантерата, двамата американци да не са дошли със специалната цел да го убият, но така или иначе Кори беше убил Лъва и поради тази причина Върховният съвет го беше осъдил на смърт. Така че ако той, Булус ибн ал Дервиш, успееше да убие американския агент, щеше да се радва на огромна почит пред Съвета.

— Убий и двамата — каза той на Набеел.

Адютантът му кимна, после попита:

— Кога? И къде?

— Когато можеш и където можеш. В Сана. Или в Аден, ако отидат там. — Пантерата се замисли за момент. — Или в Мариб, ако решат да дойдат тук и да ме търсят. Вземи колкото хора са ти необходими и ги убий при първа възможност.

— Ще се погрижа за това, господине.

Пантерата се канеше, да го отпрати, но Набеел не беше свършил.

— Всъщност аз се срещнах с този човек.

— Така ли? Къде? Как?

— В Ню Йорк, господине. Само преди седмица. — Набеел очакваше този момент да впечатли шефа му с познаването на врага и да покаже, че е полезен в Америка. Посещенията му в Ню Йорк му харесваха и той искаше да продължат. — След като получих името и служебния му адрес от консулството в Ню Йорк, звъннах на номера от визата и поисках да говоря с Джон Кори с твърдението, че имам важна информация за него относно терористична заплаха.

Пантерата се усмихна.

— Е, не си го излъгал.

Набеел и двамата иракчани видяха усмивката му и се разсмяха.

— Кори се обади и аз обясних, че съм научил телефона му от човек, който не желае да бъде разкриван — продължи Набеел. — Разменихме няколко думи и се уговорихме да се срещнем.

— В правителствената сграда ли? — попита Пантерата.

— Не, господине. Процедурата за първа среща не е такава. — Набеел си помисли, че може да е смешно, и заговори на английски. — С агент Кори се срещнахме в един, еврейски деликатесен магазин.

Пантерата отново се усмихна, но иракчаните не знаеха английски и не разбраха.

Окуражен от усмивката на началника, Набеел продължи на същия език:

— „Бенс Кашер Дели“ на Запад на три осем. Знаете ли го, господине?

— Западна трийсет и осма — каза Пантерата на английски. Веселието му изведнъж се стопи и той продължи рязко на арабски:

— Разкажи ми за този човек.

Набеел не искаше да казва, че срещата е била кратка и че лошият му английски е попречил на разговора.

— Беше арогантен — каза той.

— Всички са арогантни.

— Той е по-арогантен от другите. — Набеел си помисли за кратката си среща с американския агент. — Беше груб, държеше се като човек, който не уважава мен и онези от нашата вяра, които живеят в Америка.

Не беше сигурен дали това е вярно, но шефът му искаше да чуе точно такива думи.

Пантерата кимна.

— Арогантен.

— Изглеждаше така, сякаш искаше час по-скоро да си тръгне — беше миналата събота, а агентите не искат да работят в събота и неделя. Затова се разбрахме да отида в службата му за нова среща, в понеделник сутринта.

Не спомена за нуждата от арабски преводач.

— И ти отиде ли? — попита Пантерата.

— Не, господине. Би било опасно.

Пантерата се усмихна и се пошегува:

— В такъв случай може да е дошъл в Йемен, за да търси теб и ти да си човекът, когото иска да убие.

— Не, господине, вас търси. Но аз ще го убия преди това.

— Ще го направиш. Ще убиеш и жена му. Това ли е всичко?

— Това е всичко, господине — отвърна Набеел. — Искам обаче да ви дам това.

Бръкна във футеха си и иракските офицери застанаха нащрек.

Набеел извади малко бяло картонче и го подаде почтително на Пантерата.