Пантерата

Върнах се на мястото си, с Кейт си взехме нещата и тръгнахме по пътеката.

Стълбата приближи, без да смачка самолета, вратата се отвори и усетих как свежият нощен въздух нахлува в салона. Йемен.

Слязохме и тръгнахме към очакващия ни автобус. Другите пътници от първа класа вече се бяха настанили на седалките — ние с Кейт вървяхме последни. Кейт беше единствената незабулена жена на борда и мъжете, които не й бяха обърнали особено внимание в самолета, сега я зяпаха. Жените също я зяпаха. Сякаш сме били на нудистки плаж, после сме се облекли и сме се качили на автобус, но една от жените си е останала гола.

Летището на Сана има два портала. Спряхме при втория. Оставихме всички да слязат преди нас и ги последвахме. Дотук добре.

В терминала пътниците от първа класа се насочиха към будките за паспортна проверка. В този час работеха само две, а двете, отбелязани за важни клечки, дипломати и екипаж бяха затворени. Освен това не се виждаше никой, който да се оглежда за нас.

— Може би ще трябва да минем през паспортна проверка — каза Кейт.

— Би трябвало да ни посрещнат тук.

Зачакахме. Автобусите с пътниците от другите салони също пристигнаха и опашките станаха по-дълги. Двама йеменски войници с калашници непрекъснато хвърляха погледи към нас.

— Да се обадим на телефона в посолството — предложи Кейт.

— Телефоните са от другата страна на паспортния контрол, а аз няма да се редя на опашка с простолюдието.

— Не можем просто да висим тук.

— Добре, да се прередим тогава.

Отидох в началото на едната опашка и Кейт ме последва. Никой не възрази и си спомних, че въпреки всичките си недостатъци йеменците са изключително учтиви и толерантни към западняците, от които очакват да са арогантни задници.

Отидохме при проверяващия и представихме дипломатическите си паспорти. Онзи провери визите ни, сравни снимките с лицата ни и зяпна Кейт. Така де, всяка жена от опашката беше забулена, така че човекът би трябвало да е с набито око. Нали така?

Подпечата визите ни и ни даде знак да минаваме. Поради някаква причина — инстинкт може би — хвърлих поглед назад и видях, че е вдигнал телефона си.

Преди да стигнем до двойната врата с надпис ИЗХОД, ни приближи някакъв висок тип с двудневна брада и смачкан костюм, но без вратовръзка.

— Елате насам — каза той, без да се идентифицира, и посочи един страничен коридор.

— Имаме среща с човек от американското посолство — казах аз.

Той като че ли разбра и отвърна нетърпеливо:

— Да, Да. Човекът от посолство е натам. Трябва да обсъдим визите ви.

Звучеше ми като партенка и не исках да напускам публичния район — не че има особено значение къде се намираш, когато те арестуват. Но ако останехме тук, можеше и да видим нашия човек от посолството.

— Както знаете, ние пътуваме с американски дипломатически паспорти, инструктирани сме да чакаме тук и няма да мръднем от това място. Идете да доведете човека от посолството.

Той изглеждаше много раздразнен и в този момент би трябвало да се идентифицира и да поиска паспортите ни, но вместо това ни каза да чакаме и тръгна към коридора.

Двамата войници с калашниците приближиха да ни правят компания. Междувременно йеменците от самолета ни поглеждаха крадешком и бързаха към митницата.

— Виждали ли какво ти се случва, когато се пререждаш? — казах на Кейт.

— Джон, какво става?

— Не знам.

И нямах намерение да чакам, за да разбера. Хвърлих поглед към изхода, водещ към мястото за получаване на багаж и митницата, и реших, че нашият човек може да ни чака там.

— Да вървим — казах на Кейт.

— Той каза да чакаме…

Хванах я за ръка и я поведох към двойната врата.

— Помъчи се да вървиш като египтянка.

На три метра от вратата чух вик и двамата войници внезапно се втурнаха пред нас и се озовахме пред дулата на два автомата.

Нашият йеменски приятел се появи отново и извика:

— Казах ви да чакате тук!

— Да, но казахте също, че човекът от посолството е с вас.

— Да. Ето го.

— Господин и госпожа Кори, предполагам.

Обърнах се. Към нас вървеше някакъв тип с джинси и дълго яке. Разпознах човека от фотографията, Пол Бренър.

— Съжалявам, че не успях да ви посрещна — каза той. — Разговарях с този господин за визите ви.

— Йеменското консулство в Ню Йорк ни увери, че не трябва да плащаме такса — казах аз.

Той се усмихна, протегна ръка на Кейт и се представи.

— Пол Бренър. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кори. Добре дошли в рая. Надявам се, че сте пътували добре.

— Да… благодаря.

Бренър протегна ръка и на мен.

— Репутацията ви ви изпреварва.

— Личи си — казах. И попитах: — А кой е палячото?

Бренър представи палячото като полковник Хаким от Службата за политическа сигурност, както наричат йеменската тайна полиция. Полковник Хаким не се здрависа с нас, а се обърна към Бренър.

— Искам да говоря с колегите ви насаме.

— Казах ви, че това няма да стане, полковник — отвърна Бренер.

— Отказвате ли ми?

— Казвам, че трябва или да арестувате всички ни, или да ни пуснете.

Полковник Хаким като че ли обмисли двете възможности и накрая каза:

— Може да присъствате.

— Това не фигурира във възможностите.