Пантерата

— Е, чухте Набеел — каза на двамата си командири. — Американците изпращат тук още агенти и скоро ще ги последват войници, освен ако не избием малцината, които вече са тук. Още една причина да атакуваме посолството и хотел „Шератон“ в Аден.

Капитан Зухаир си помисли, че може да е вярно обратното — че всяко нападение срещу американци в Йемен увеличава броя на враговете в страната; Джихадистите, помисли си той, би трябвало да нападат йеменската армия и силите за сигурност, но Булус ибн ал Дервиш, Амрики, изпитваше силна омраза към бившите си сънародници. Въпреки това капитан Зухаир отговори:

— Да, господине.

— Да започваме — каза Пантерата.

Отидоха при войниците и капитан Зухаир им извика:

— Време е!

Мъжете нададоха радостен рев.

Пантерата се обърна за последен път към бойците си.

— Ще се срещнем отново сред огнения пъкъл на петролния лагер и сред труповете на американците. Или ще се видим в рая!

Мъжете изкрещяха в един глас:

— Победа!

Капитан Зухаир и лейтенант ал Рашид отдадоха чест на водача си и той благослови тях и бойците. След това офицерите поведоха хората си.

Пантерата ги наблюдаваше как изчезват в мрака, после се обърна и тръгна към петте чакащи коли, пълни с личните му телохранители. Щеше да се махне от това място и да чака резултата от атаката в един бедуински лагер. Знаеше, че трябва да е в движение, да не се задържа дълго на едно място и да потърси убежище в някоя пещера, далеч от дебнещите очи на американските безпилотни апарати. И именно затова беше облечен в роба на бедуин и си бе пуснал дълга брада.

Погледна пустинното небе. Изглеждаше същото, каквото е било в началото на времето, но там горе имаше и нещо ново, нещо, което вече бе убило твърде много от другарите му джихадисти. Очи. И тези очи го търсеха. А сега американците бяха изпратили мъж (и може би и жена), които също да го търсят. Е, безпилотните самолети нямаше да го открият, онзи Кори също нямаше да го намери. Не можеше да убие машините, но можеше да убие Кори. А също и жена му. И всички американци, дошли на свещената йеменска земя, за да го търсят.

Американците може да владееха небето, но той, Булус ибн ал Дервиш, Пантерата, владееше земята.

Четвърта част Сана, Йемен

16.

Беше 2:35 след полунощ и египетският самолет от Кайро приближаваше международното летище на Сана. Летището си имаше име, „Ел Рахаба“, което според арабския ми разговорник означаваше „Бих искал една плодова салата“. Не. Не можеше да е вярно.

Както и да е, бяха минали почти три часа, откакто излетяхме от Кайро, и самолетът се оказа неочаквано пълен — предимно млади мъже, вероятно йеменски гастарбайтери, носещи у дома малко пари, за да имат какво да ядат семействата им. Тъжна страна.

С Кейт бяхме в първа класа. Господата в салона бяха облечени по западната мода, но на външен вид бяха от Близкия изток — може би йеменски и египетски бизнесмени или правителствени служители. Неколцина водеха жените си, които бяха облечени в традиционното облекло. Повечето дами бяха разкрили лицата си по време на полета, но сега самолетът се приземяваше и всички шалове и воали се връщаха по местата си.

За ваше сведение Кейт носеше широк син панталон и синя блуза с висока яка и дълги ръкави. Бък би одобрил избора й — с изключение на това, че не си беше покрила главата и средно дългата й руса коса беше напълно оголена за очите на всеки мъж; същото се отнасяше и за красивото й лице. Също за ваше сведение, си бе сложила лек грим.

Колкото до мен, бях с обичайните си жълто-кафяви панталони, тъмносиньо спортно сако и синя риза на Кристиан Диор. Кристиан, нали чаткате?

Самолетът продължаваше да се спуска. Наведох се към прозореца и надникнах навън. Нощта беше ясна и виждах възвишенията в далечината; под нас се простираше сух пейзаж, окъпан в синя лунна светлина. Недалеч забелязах някакви пръснати светлини, по всяка вероятност на Сана.

Докато прелитахме над границата на летището, забелязах военната му част — два реактивни изтребителя с йеменска маркировка, няколко хеликоптера, чиито знаци така и не видях, както и огромен товарен самолет С–17 на американските ВВС. Аванпостът на Империята.

Кацнахме и самолетът забави, после пое към една площадка на стотина метра от терминала. Двигателят замлъкна.

— Не стигна до портала — отбеляза Кейт.

— Ще продължим пеша.

— Предполагам, че е някаква шега. Доста безвкусна.

Личеше си, че е малко неспокойна, а също така уморена и раздразнителна след продължилото близо трийсет и пет часа пътуване.

— Цялата страна е една тъпа шега — казах й. — Научи се да се смееш, иначе има опасност да се побъркаш.

Не получих отговор.

Всички ставаха. Аз също станах и тръгнах към изхода. Погледнах през люка към терминала, който помнех от предишното ми идване — ниска сграда, не по-голяма от супермаркет, зле осветена от три високо поставени лампи. Видях фаровете на подвижната стълба, следвана от автобус, който се беше насочил към първа класа. Това ме увери, че няма да ми се налага да пътувам със селяците от задните салони.