Пантерата

— Позволете да Ви посъветвам нещо — каза г-н Бренър. — Винаги трябва да носите дълъг шал, с който да можете да скриете лицето си. Западните дами тук намират шала за добър заместител на покривалото.

— Благодаря — отвърна Кейт малко хладно.

Най-неочаквано конвейерът тръгна и багажът започна да пада от някаква дупка в стената.

Никога не бях виждал толкова много неща на конвейер в багажното — кутии, щайги, шантави вързопи, увити в найлон, както и най-лошия багаж, на който бях свидетел от времето, когато леля ми Агнес ми беше дошла на гости от Бъфало.

— Надявам се пилетата ни да са оцелели — подметнах.

Йеменците се нахвърлиха върху конвейера като пирани върху труп.

Нашите първокласни куфари бяха сред последните.

— Това ли е целият ви багаж? — попита Бренър.

— От Ню Йорк потегли и един голям товарен кораб с багажа на жена ми — уведомих го.

Кейт се усмихна. Тя обожава сексистките шеги.

Носачът натовари куфарите и саковете ни на количка и понечихме да тръгнем към митническата проверка, но Бренър ни поведе направо към вратата. Някакъв митничар в униформа забърза към него и Бренър извади паспорта си, от който се подаваше официален документ на име банкнота от хиляда риала, което прави около пет долара. Онзи я грабна и ни махна да продължим.

— Това е едно от най-лошите летища на света по отношение на сигурността — отбеляза Бренър. — Няма списък на лица за следене, така че онези от Ал Кайда и други лоши актьори могат да влизат и излизат, както им хрумне. Освен това оттук можеш да пратиш и бомба на някой адрес в Америка.

— Трябва да им дадем домашния адрес на Том Уолш — казах на Кейт.

Излязохме в лошо осветената и почти пуста чакалня, която беше точно толкова занемарена, колкото я помнех. Малкото магазинчета бяха затворени, както и единственото бюро за коли под наем и офисът на „Йемения Еър“. Видях голям знак, на който на английски и арабски пишеше ДЪВЧЕНЕТО НА КАТ ЗАБРАНЕНО. Не си го измислям. Пушенето обаче явно беше разрешено, защото един войник беше захапал фас.

Излязохме навън. Отпред ни чакаха три черни „Тойота Ланд Крузър“ със затъмнени стъкла. До всеки джип стояха по двама души с карабини М–4: явно също бяха от ДСС и държаха под око всичко наоколо, особено шестимата йеменски войници с калашници. Как така всички бяха въоръжени, а само ние не?

— Ние сме в средната — каза Бренър.

С Кейт пристъпихме към средната кола, двамата от ДСС отвориха задната врата и се настанихме. Бренър седна отпред, а другите от ДСС взеха багажа ни и го натовариха на предната и задната кола.

— Яла нимше — каза Бренър на шофьора, който бе йеменец.

Спомних си, че това означава „Тръгвай“. Потеглихме.

— Това са напълно бронирани коли, с бронирани стъкла — уведоми ни Бренър. — Издръжливи са като патици. Отзад има две бронежилетки. Съветвам ви да си ги сложите.

Обърнах се и взех двете тежки военни бронежилетки, които можеха да спрат всичко, от куршум до снаряд на противовъздушна отбрана. Помогнах на Кейт да облече едната и си сложих другата.

Всичко това ми се струваше малко прекалено, но си спомних, че и миналия път ме посрещнаха по този начин и че това е стандартната процедура: така посолството си връзваше гащите, ако се случи нещо непредвидено.

Излязохме от Международното летище на Сана за по-кратко време, отколкото бе нужно да кажеш „Международно летище на Сана“. И предишния път бях дошъл в Йемен по същия начин и изпитвах нещо като дежа вю, като се изключи срещата с полковник Хаким. По-важното бе, че това бе добра първа среща с Йемен за Кейт, която вече сигурно си мислеше, че е трябвало да послуша съпруга си.

Бренър ме изтръгна от мислите ми с думите:

— Половината от забавата е да стигнем дотам.

Не, половината от забавата е аз да пускам лафове, а не ти.

Както и да е, най-малкият ми проблем беше един съперник по остроумие.

— Колко още ви остава тук? — попитах го.

— Колкото и на вас — отвърна той. — Всички си заминаваме заедно.

Е, може би това отговаряше донякъде на въпроса кой още е в екипа, чиято грижа е Пантерата.

— Да го сведем до трийсет дни — предложих аз.

— След като и двамата сте тук, това е възможно — отвърна той.

Още не бях съобщил на Кейт добрата новина, че сме в Йемен в ролята на стръв за Пантерата, и тя изпускаше част от нюансите, така че каза:

— Много ни ласкаете, господин Бренър.

— Моля ви, наричайте ме Пол — отвърна той.

А мен — мръвката за примамка.

17.

В този час (вече беше 3:55) нямаше много трафик и се придвижвахме със 120 км/ч. Йеменският шофьор се прозина гръмко. Действието на ката явно беше отшумяло.

— Това е Мохамед — представи ни го Бренър. — Плащаме му по един долар на час, за да ни кара. И по два, за да стои буден.

Мохамед се разсмя, което означаваше, че разбира английски или е чувал шегата толкова много пъти, че знае, че се очаква да се разсмее.

— Защо шофьорът е йеменец? — попитах аз.