Пантерата

Ясно. Повечето стари градове имат подобно място, някаква емблематична крепост затвор със зловеща история, чието име е достатъчно, за да събуди страх у местните жители и особено у хлапетата. „Амир, почисти си стаята, или отиваш в Гумдан“. В цивилизования свят повечето такива места сега са музеи и туристически атракции, подобно на лондонския Тауър. Тук обаче старият бизнес си е все същият, само с нов мениджмънт.

— Воали за онези, които се нуждаят от тях — казах, докато спирахме пред портала.

Бренър свали прозореца и каза нещо на арабски на войника. Различих имената Кори и Бренър. Това сме ние. Войникът зяпна Кейт, после каза да чакаме и отиде в постройката за охраната.

— Идвал ли си тук? — попитах Бренър.

— Веднъж — отвърна той и обясни: — Някакъв идиот от Вашингтон беше дошъл на официално посещение в посолството и се разприказвал с една йеменка на улицата. Тя била нахакана, незабулена и се усмихвала прекалено много. Прибраха ги и двамата.

— Вината е била изцяло нейна — посочих аз. — Ако е била покрита, това изобщо е нямало да се случи — нито бъбренето, нито усмивките.

Бренър нямаше коментар към забележката ми. Каза само:

— Както и да е, измъкнах го и го качих на самолета за вкъщи.

— А с нея какво стана? — попита Кейт изпод шала си.

— Не знам — отвърна Бренър. — Най-вероятно са я напляскали и вече има едно наум.

Определено е трудно да кръшнеш в тая страна.

Някакъв офицер дойде при колата ни и каза любезно:

— Моля паркира до пилон и чака човек. — И добави: — Дама не излиза от кола.

Бренър каза нещо на арабски, в това число „Ас-салаам алейкум“, и потеглихме.

Центърът на крепостта представляваше голям открит двор с отъпкана пръст и чакъл, вероятно някогашен плац, сега използван предимно за военна екипировка. Неколцина войници седяха на бели пластмасови столове и дъвчеха нещо. Какво ли?

Бренър посочи няколко стари съветски танка и самоходни гаубици, както и по-нови американски камиони и военни джипове.

— Доставяме им оборудване, което успяваме да спестим от Ирак и Афганистан. Само че не искаме да им даваме твърде много, защото след година-две Йемен може да се окаже държава на Ал Кайда. Освен това половината екипировка се нуждае от резервни части или ремонт, а те нямат обучени механици и инвентарна база, които всъщност не са им нужни, тъй като повечето части са крадени. А работещата техника се използва срещу племената, а не срещу Ал Кайда.

На кого му пука? Не и на мен. Аз просто трябва да светна един тип и да се разкарам. Бренър явно беше прекарал прекалено дълго в тази страна.

— Йеменското правителство не иска американски военни съветници, които биха могли да помогнат за проблемите им с логистиката и обучението — продължи Бренър. — Искат обаче американски пари и техника, без да могат да работят отговорно нито с едното, нито с другото.

Също като на Федерал Плаза 26.

— Като Виетнам е — каза Бренър, който по разбираеми причини възприемаше голяма част от света през тази призма. — Некомпетентни и слабоволни съюзници, воюващи срещу неприятел, който е мотивиран от нещо повече от желанието да си спаси безполезния задник. Можем обаче да обърнем нещата с няколко взвода от Специалните части и може би с батальон рейнджъри и екип военни съветници.

— Мисля, че Пентагонът беше казал същото и за Виетнам — посочих аз.

— Да… но… — Бренър се обърна към Замо. — Спри тук.

Замо спря близо до пилона между два американски камиона.

— Добре, Кейт и Замо остават в колата, а ние с Джон излизаме и чакаме въпросния човек — каза Бренър. — Ако не се върнем до сряда, обадете се в посолството.

Това предизвика смях.

— Лесно е да влезеш, трудно да излезеш — добави Замо.

Виж, това не беше смешно. Нищо че е поговорка.

— Обади се и докладвай за ситуацията — каза Бренър на Замо.

— Добре ли си? — попитах Кейт.

— Чудесно съм. Имам си Замо и колт четирийсет и пети калибър.

— Не сваляй шала — посъветва я Бренър.

В духа на културното разбирателство задържах джамбията си и двамата с Бренър слязохме и се дръпнахме от паркираните машини на място, където да можем да бъдем забелязани от човека, който и да бе той. Всъщност бях почти сигурен с кого ще се срещнем.

Погледнах към околните постройки от камък и тухли. Някои стари фортове са романтични, други са зловещи и потискащи. Това място можеше да получи награда „Среднощен експрес“ за най-страховития турски затвор на света.

— Тук си като следовател от Екипа за събиране на доказателства на ФБР и работиш по атаката срещу „Коул“ — напомни ми Бренър. — Но ако нямаш нищо против, бих искал аз да поема затворника.

— Разбира се. Действай пръв. После ще ти покажа как се прави.

Той прие това добре, но не пропусна да ми напомни:

— Бил съм криминален следовател.

— Да бе. Но ако тук е като в Централния затвор в Аден, не очаквай много.

Едно хъмви се появи на двора и спря недалеч от нас. Задната врата се отвори и от колата слезе полковник Хаким от Службата за политическа сигурност. Беше с униформа, но това не го правеше по-привлекателен от последния път, когато се срещнахме.