Пантерата

Погледна джамбията ми, усмихна се (подигравателно?) и ни направи знак да се качим в колата. Настаних се отпред до шофьора, който несъмнено бе прекарал деня с добитък, а Бренър седна да прави компания на полковник Хаким отзад.

Полковник Хаким каза нещо на шофьора и потеглихме.

Бренър, който се придържаше към протокола, каза:

— Благодаря, че ни посрещате, полковник.

— Уговорката не ми допада, но изпълнявам заповеди — отвърна полковник Хаким.

Какъв изискан мъж. Хей, лайнар такъв, возиш се в автомобил, платен с моите данъци.

— Имаме общ враг и Съединените щати са тук, за да помогнат — напомни му Бренър.

Отговор не последва.

За да потвърдя казаното от Бък за ЦРУ, попитах г-н Изискания:

— Други американци идвали ли са да говорят с пленника?

Той отначало не отговори, после попита:

— Вие не знаете ли?

— Лично аз току-що пристигнах.

— Да? Тогава питайте приятелите си.

Задник.

Спряхме пред една особено мрачна на вид четириетажна сграда. Дори без решетките на прозорците щях да позная, че е затвор.

Виждал съм много затвори през живота си. И прекалено много затворници. И всяко посещение в затвор отнема нещо от мен и оставя нещо друго.

— Имате половин час — каза полковник Хаким. — Нито минута повече.

Сигурен съм, че се надяваше, че при следващата ни среща на това място ще има повече от половин час. Например двайсетина години. Но дотогава ние бяхме просто посетители.

29.

Влязохме в затвора през ръждясала желязна врата и се озовахме в тънещ в полумрак каменен вестибюл, където един страж застана мирно. Последвахме полковник Хаким по смълчан коридор, чиито стени бяха покрити с разкапваща се мазилка. Тази сграда май имаше проблем с плесента.

Мислите ми се върнаха към Централния затвор в Аден — той е бил построен от британците, когато са управлявали Южен Йемен. И също бе мрачно и зловещо място, но в сравнение с това тук приличаше на истински санаториум.

Полковник Хаким ни поведе по друг смълчан коридор със затворени дървени врати. Май работното време беше свършило, но докато изкачвахме тясното стълбище към втория етаж, чух писък, последван от викове и нов писък. Хубаво е да чуеш, че някой още е на работа.

Полковник Хаким отвори една врата и влязохме в стая, където двама мъже седяха на пластмасови столове при малка маса.

Покрай стената бяха подредени шкафове за документи, а на отсрещната стена имаше прозорец с решетки и без стъкло, който пускаше слънчевата светлина и всичко, на което му хрумнеше да влети в помещението. Един вентилатор въртеше гадния въздух.

На едната стена висеше голяма снимка на доживотния йеменски президент Али Абдула Салех, мустакато подобие на Саддам Хюсеин, което отчаяно се опитваше да избегне участта на иракския си идол.

На друга стена имаше табла и афиши на арабски, които едва ли изреждаха правата на задържаните, макар че на един от тях май пишеше СЛУЖИТЕЛИТЕ ТРЯБВА ДА СИ МИЯТ РЪЦЕТЕ СЛЕД ПРЕБИВАНЕТО НА ЗАТВОРНИЦИТЕ.

Както и да е, двамата мъже вече стояха прави и нито един от тях не приличаше на затворник. Хаким представи единия като преводач, а другия като доктор.

— Затворникът не знае английски и е болен — обясни Хаким. Което можеше да се очаква.

Преводачът, млад тип със западно облекло, помоли да го наричаме Сами, а докторът, по-възрастен господин с раздърпан костюм без вратовръзка, се представи като д-р Фахд. Бренър се представи, като използва бившия си военен чин, а аз — като командир Кори. Защо пък не?

Преводачът ни покани да седнем и ние с Бренър седнахме. Хаким остана прав. Д-р Фахд също седна, отвори някакъв вестник и запали цигара. Сами извади някакво досие, прелисти го и се обърна към мен и Бренър.

— Името на затворника е Рахим ибн Хаям…

— Може ли да получим копие от това? — прекъсна го Бренър.

— Това е класифицирано досие, което няма да напусне тази стая — отвърна Хаким.

Извадих химикалката си и детективския си бележник, с който не се разделям никога, и се обърнах към Сами:

— Бихте ли ми казали името буква по буква?

— Не — намеси се Хаким. — Никакви бележки. Само ще слушате.

— Ще пуснем искане по официалните канали — каза ми Бренър.

— Затворникът твърди, че е на двайсет и две години и че по рождение е саудитски гражданин — продължи Сами. — Паспортът му бил взет от Ал Кайда, така че разполагаме единствено с думите му. Казва, че е от добро семейство от горната част на средната класа, живеещо в Медина. Учил е две години в университета в Рияд. Освен това заявява, че е добър мюсюлманин, не пропуска дневни молитви и е извършил своя хадж.

Всичко това беше добре, предполагам. Сами продължи с религиозната характеристика на затворника (бил сунит), с отдадеността му към ученията на Корана и така нататък.

Добре де, трябваше ли ми да знам всичко това? Предполагам, че по тези места тази информация е съществена. Защо ли? Нямам представа. Може би добрите мюсюлмани получават по-добра храна или един ритник по-малко в топките. Междувременно часовникът тиктакаше и Бренър спечели точка в моите очи, когато каза:

— Можем ли да преминем към другата информация?