Пантерата

— Казах коранът.

— О, да бе. — Колко пъти мога да пусна този лаф?

Както и да е, Кейт помогна на бедните в размер на три торби дрехи, като ми напомни, че облеклото й все още е в Ню Йорк и очаква адреса, на който да бъде изпратено. Купи си също черно балто, което според Бък не било лоша дреха, ако ти се налага да се смесиш с тълпата. Не продаваха мъжки дрехи или както наричаха нещата, които навличаха местните, така че пазаруването ми се размина. Покупките на Кейт излязоха около двайсет долара, така че не мърморих и всъщност бях трогнат, че мога да дам сумата за благотворителност, отчасти от благодарност за ниските цени в страните от Третия свят.

Излязохме от магазина и Кейт скри красивото си лице зад шала. Пресякохме улицата до пазара за джамбии, малък площад, който изглеждаше така, сякаш е тук от годината на потопа. В буквалния смисъл.

Бренър ме насочи към малко магазинче, препоръчано от Бък. Собственикът, г-н Хасан, като че ли помнеше г-н Бренър. Нямаше да се изненадам, ако Бренър и Бък пазаруваха тук с отстъпка. Или че г-н Хасан може да се обади на някого, след като си тръгнем.

Бренър изглеждаше радостен да сподели с мен познанията си за извитите ками и след петнайсет минути се оказах горд бъдещ собственик на гадно изглеждаща джамбия с дръжка от рог на овен. Сто долара, свалени от първоначалните триста, защото сме американци. Или качени от двайсет, защото сме американци. Пазарлъкът с араби в сук не е от силните ми страни, така че дадох на г-н Хасан стотачката, а той добави към ножа ръчно изработен кожен колан и ножница със сребърен обков на върха.

— Някой бил ли е убит с това? — попитах г-н Хасан, съсухрен старец с бяла брада.

Той разбираше достатъчно английски, за да се усмихне, и бе достатъчно честен, за да отговори:

— Не. Вие направи първо убийство.

За миг си представих как влизам в кабинета на Том Уолш и му казвам: „Имам нещо за теб от Йемен. Затвори очички“.

След извършването на транзакцията излязохме от магазина. Бях си сложил колана с камата, която, ако проявявате интерес, се носи не отстрани, а отпред, като извитият връх трябва да сочи надясно. Ако е наляво, значи си обратен. Измислих си го.

— Този нож е пет пъти по-скъп от всичките ми дрехи — възмутено каза Кейт.

— Играчките за момчета са скъпи — напомних й аз.

Нямахме време да посетим съседния пазар за магарета, което ме разочарова, но пък беше повод да се върнем някой ден. Продължихме на запад, докато не стигнахме до широката уади, разделяща Стария град на източна и западна половини, досущ като Пето авеню в Манхатън. С това сравнението приключваше. Дерето беше пресъхнало и, както бе казал Бренър, дъното му беше частично павирано и имаше оживен трафик. Преминахме по като че ли единствения мост и продължихме на юг към джамията ал Махди.

Ако от Ал Кайда ни следяха, това бе последният им шанс да действат, преди да стигнем бронираната си кола — а аз с радост бих се възползвал от тази възможност да използвам новия си пистолет. Единственото, което наистина ме тревожеше, бе да не се появи някой сбърканяк с натъпкана с експлозиви кола или колан, желаещ да замине за рая преди вечеря. Иначе групата ни можеше да се справи с всичко останало.

Бренър се обади на Замо по радиото и поддържахме връзка, докато не се забелязахме.

Замо спря до нас, вмъкнахме се в джипа и продължихме на юг покрай дерето. Отново се бях настанил отпред с пушката.

— Нещо интересно? — попита Бренър.

— Нищо. Само някакъв тип ми даде щайга манго. Отзад е.

— И тиктака — рече Бренър.

Разсмяха се.

Явно бяха развили вкус към фронтовия хумор. Предполагам, че това им помагаше да останат с всичкия си. Или вече отдавна бяха прекрачили чертата.

28.

Докато пътувахме към крепостта Гумдан, извадих джамбията си и я показах на Замо, който й хвърли поглед и любезно ме посъветва:

— Бива я. Никога не трябва да допускате човек толкова близо до себе си, че да ви се налага да използвате нож.

— Съгласен. — Спомних си последната ми среща с Лъва. — Но се случва.

— Да. Но би трябвало да се случва само когато искаш да се случи.

— Точно така. — Смених темата. — Е, колко удара имаш?

— Единайсет потвърдени, два вероятни, един пропуск — прозаично отвърна той и добави: — Оня задник взе, че се наведе, не знам защо. — Разсмя се. — Може да е видял монета на земята.

— Късметът си е късмет. — Отново смених темата и попитах; — А с какво се забавляваш тук?

— С това в момента.

След пет минути вече приближавахме стените и стражевите кули на крепостта Гумдан, застрашително изглеждащо съоръжение от тъмни тухли, което се извисяваше над района.

— Турците са я построили през деветнайсети век на мястото на стария дворец Гумдан, както вече споменах — каза Бренър. — Турската окупация била брутална и се твърди, че нито един йеменец, влязъл в крепостта, не е излязъл от нея.