Пантерата

— Не много зле, но не и отлично — отвърнах. — Хаким беше в стаята и разполагахме само с половин час, а затворникът не беше в най-добрата си форма.

— Ще те запознаем подробно, когато се срещнем с Бък — каза Бренър.

Замо караше към стражевите кули и не след дълго прелетяхме през отворения портал в града.

— Ще ви оставя при „Шератон“ и Замо ще дойде да ви вземе в седем — каза Бренър. — Вечерта в посолството ще се сервира мартини.

Естествено, Кейт попита:

— Какво е облеклото?

— Нещо за обличане — отвърна Бренър.

— Сложи си новото балто — посъветвах я аз.

— Защо не си го сложиш ти? — отвърна тя.

Това предизвика общ смях. Определено си прекарвахме чудесно.

— Пистолетите са задължителни — напомни ни Бренър. — Бронежилетките са по желание.

Спряхме пред „Шератон“ и Замо извади торбите на Кейт от багажника. Така и не видях тиктакащите манго.

— Утре може да пътуваме за Аден, така че помислете дали да не си съберете багажа — продължи с напомнянията Бренър.

Двамата със Замо потеглиха, а ние минахме покрай охранителите от БНС и влязохме в хотела.

Спрях на рецепцията да проверя дали няма съобщения за нас и рецепционистът ми даде плик, който отворих на път за асансьора.

Беше факс от Том Уолш, изпратен не от офиса на ФАТС, разбира се, а от „При Кинко“ недалеч от Федерал Плаза 26. Прочетох го на глас:

— Скъпи Джон и Кейт, благодаря за обаждането. Надявам се, че се наслаждавате на гледките и доброто време. Тук вали сняг. Имате късмет, че сте в Йемен. Желая ви чудесно прекарване. До скоро.

— Задник — коментирах.

— Ти започна — напомни ми Кейт.

Имаше и послепис, който също прочетох на глас:

— Знаехте за какво става дума, преди да се качите на самолета.

Задник на квадрат. Но пък беше прав. Да, ето ме тук. Какви си ги мисля? Почти никакви.

Онзи от БНС при асансьора не поиска да види ключа ни или нещо друго и се качихме горе.

Позадържахме се под душа и когато се облякохме, беше малко след седем.

Сложих си вратовръзка и сако, а Кейт беше избрала хубава черна рокля. Държеше пистолета си в дамската си чанта, а аз бях пъхнал моя в кобура. Тя успя да ме убеди да оставя джамбията си и не си сложихме бронежилетките, но Кейт си взе шала, за да се забули, докато излизаме от хотела.

Във фоайето забелязах много мъже с несъмнено близкоизточен произход, със слънчеви очила и западни дрехи, да се насочват към бара. Непристойните удоволствия не са еднакви за всички и навсякъде. Тук наркотичните листа са нещо безобидно, но за мартинито не може да се каже същото.

— Излизат без жените си — отбеляза Кейт.

— Че какъв купон може да е това?

Както и да е, Замо ни чакаше в джипа и се качихме. Отново се настаних отпред.

— Май утре пътуваме за Аден — каза Замо.

— Оправили ли са пътя? — попитах.

— Не. Но пък за сметка на това ние оправихме бронята и огневата си мощ — отвърна той и се разсмя.

Обичам да съм подгласник на комедиант с черен хумор.

— Затворникът, с когото разговаряхме днес, каза, че Ал Кайда планира атака срещу „Шератон“ в Аден — казах му, докато пътувахме към посолството. И добавих още преди да се е обадил: — Но няма проблем. Може и да не успеем да стигнем до Аден.

Той се разсмя и сподели:

— Харесваш ми.

— Искам мартини — обади се Кейт.

32.

Коктейлите се сервираха във фоайето на посолството и събирането беше само за персонала, а не прием — в противен случай щеше да се проведе в официалната зала.

Необявената причина за безплатния алкохол бе, че новият посланик още не беше пристигнал и това бе последният шанс на всички да се наквасят, преди да се е появил началникът.

И ако се нуждаехме от друга причина данъкоплатците да ни купуват питие, това бе и парти по случай пристигането на двете нови юридически аташета, специален агент на ФБР Хауард Фенстърман и специален агент на ФБР Кейт Мейфийлд, известна също и като г-жа Кори. Предполагам, че партито трябваше да каже „здрасти“ и на мен, макар да не бях от екипа и да смятах скоро да се сбогувам.

Подозирах, че социалният живот на американското посолство в Сана не е много натоварен и че няма много интересни начини да си прекараш уикенда в Йемен, така че бях сигурен, че повечето служители са се събрали тази вечер тук.

Числеността на персонала на посолството е класифицирана информация, но ще ви кажа, че имахме трима бармани и шестима йеменци сервираха ордьоврите. Надявах се, че морските пехотинци или Дипломатическата служба за сигурност ги бяха проверили за самоубийствени колани.

Никой от морските пехотинци не присъстваше, ако не се брояха двамата офицери — капитан и млад лейтенант, който ми каза, че е служил в Афганистан.

— Тук ли предпочиташ, или в Афганистан? — попитах го.

— В Афганистан — без колебание отвърна той и обясни: — Там знаеш, че си в бойна зона, както и всички около теб. А тук всички, най-вече цивилните, се преструват, че няма война, а това е опасно.

— Ясно. — Тази нагласа май не се различаваше особено от начина на мислене в президентския дворец и министерствата. Само дето от време на време реалността успява да проникне в дълбоките бункери на отрицанието.