Пантерата

— Изненадан съм, че „Шератон“ в Аден все още не е атакуван — казах. — Като се изключи посолството, именно там можеш да откриеш най-много американци на едно място. И хотелът не е кой знае колко обезопасен.

Бренър кимна.

— Бил съм там.

— Аз също. А сега отново отиваме там.

От двете ни страни имаше занемарени постройки, които приличаха на казарми. Надушвах отнякъде миризма на готвено, а в края на казармите видях минаретата на джамия. Войници се размотаваха наоколо, пушеха, дъвчеха нещо и ни мятаха по едно око. Гарнизонният живот не е цвете за мирисане, но съм сигурен, че йеменските войници го харесваха повече, отколкото да провеждат операции срещу мотивиран противник. Същото се отнасяше за полицаите от Национална сигурност, които явно се бяха покрили по време на атаката срещу инсталацията на „Хънт Ойл“.

— Мислиш ли, че Пантерата още е в района на Мариб? — попита Бренър.

— Мисля, че е намерил племенен шейх, който му осигурява тайна база или убежище.

— Така изглежда. Но в Мариб може да му припари под задника след нападението.

Кимнах към елитните войници наоколо и попитах:

— Мислиш ли?

— Е, може би не.

— СПС винаги са знаели, че търсим Пантерата — смени темата Бренър. — А сега знаят, че някакъв тип на име Джон Кори е пристигнал, за да участва в издирването. Ако приемем, че тази информация стигне до Ал Кайда, трябва да се надяваме, че името Джон Кори означава нещо за Пантерата.

Да. Нещо от сорта на: „А бе, не беше ли Джон Кори онзи, дето утрепа Асад Халил? Я дайте да му видим сметката“.

— Надявам се — отвърнах, както отвръщах всеки път.

Вече пресичахме прашния плац и виждахме джипа там, където го бяхме оставили. Стори ми се, че зървам главата на Кейт на задната седалка. Не мислех, че може да има някакъв проблем, но пък в Йемен беше възможно всичко.

— Та какво за онзи шейх, който помага на Ал Кайда? — попитах Бренър.

— Не знам — отвърна той. — Но се случва. Или за пари, или защото шейхът иска да го навре на правителството. Следващата седмица същият шейх може да помага на нас обаче.

— Може би вече го е направил.

— Да… Рахим мисли, че някой ги е предал. Но това е било неговото бойно кръщение. И нищо чудно наемниците на „Хънт Ойл“ просто да са си свършили работата, а той да го е приел като засада. Нашият военен аташе и ЦРУ в момента анализират атаката.

— С нетърпение очаквам да прочета доклада — отвърнах. — Все пак ЦРУ е тук отпреди нас.

— Така е. Те гледат по-голямата картина. А ние търсим Пантерата.

— Който е по-голямата картина.

— Добър довод.

Върнах се на темата за племенния шейх.

— Ако отидем в Лошите земи, трябва ли да се доверяваме на шейховете от Арабия?

— Те държат на думата си — увери ме Бренър. — Докато някой не им направи по-добро предложение.

— Не можеш да си купиш подобна вярност.

— Поне монтанярите, племената от възвишенията, останаха верни на американците докрай.

— Това ще им бъде за урок.

— Е, ние показахме сериозна сила. Никой не залага на губещия. Точно сега в Йемен никой не може да каже кой е силният и кой ще се окаже победител. Но ако Ал Кайда започнат да изглеждат като печелеща страна, ще имат възможност да набират огромен брой млади йеменци. Тогава ще имаме проблем и ще трябва или да зарежем всичко и да се изнасяме, или да се забъркаме в трета война на сушата.

— Или да им пуснем бомбата. По-евтино е.

Той игнорира предложението ми.

— Можем да спечелим известно време, ако убием или заловим Булус ибн ал Дервиш. Той е движещата сила зад набирането, обучаването и мотивирането на това малко, но набиращо сила движение. Освен това явно има достъп до сериозни пари и е герой за джихадистите заради атаката срещу „Коул“. Така че ако го пипнем, това ще е силен стратегически и психологически удар по Ал Кайда не само тук, но и по целия свят.

— Аха. И да не забравяме, че Пантерата е американец. И че следователно може би мисли по-ясно и логично от повечето побъркани джихадисти.

— Може би.

Вече бяхме приближили джипа и ясно виждах Кейт на задната седалка. Понякога забравям колко много обичам жена си и може би невинаги го казвам или показвам, но когато положението стане опасно, винаги осъзнавам, че мога да я изгубя. Опитвам се да си представя живот без нея, как оставам сам в Ню Йорк, в голям апартамент в престижния Горен Истсайд, заобиколен от модерни барове и ресторанти, пълни с необвързани жени… Уместно ли се изразявам?

— Някакъв шанс да останем с Рахим насаме и да използваме преводач на посолството? — попитах Бренър.

— Никакъв.

— Ясно. — Същото беше и когато разпитвах заподозрените в Аден. СПС беше огромната горила в стаята. — А някакъв шанс за още едно интервю с придружители?

— Ще пуснем искане. Но ако трябва да съм честен, Управлението е с предимство по отношение на Рахим. Ти получи своята възможност като човек от Екипа за събиране на доказателства на ФБР.

— Аха. Е, в Мариб ли ще ходим?

— Може би. Но първо отиваме в Аден, за да установим команден пост в „Шератон“.

— Кога?

— Най-вероятно утре.

Стигнахме до джипа и поисках да седна до Кейт, така че Бренър зае мястото до шофьора. Замо запали и потеглихме.

Кейт разви шала си и попита:

— Как мина?