Пантерата

— Още по едно — казах на бармана. Не можеш да ходиш на един крак, нали?

— Ако не приемем назначението, сигурно няма да ти подновят договора, а аз мога да се окажа във Вашингтон — каза Кейт.

— Той блъфира.

— Не блъфира.

— Не реагирам добре на заплахи — уверих я.

— Това не е заплаха. А преместване.

— Все тая.

— Би ли живял във Вашингтон?

— По-скоро бих живял в Йемен.

— Добре. Ще сме заедно. След година ще се върнем в Ню Йорк.

— Аха. Именно тази година в Йемен може да се окаже убиец на кариери.

Тя не отговори.

При предишното ми посещение в Йемен през август 2001 г. през същия месец Кейт беше в Дар ес Салаам, Танзания, като легат, разследващ бомбения атентат срещу посолството от 1998 г. — атака на Ал Кайда, планирана от Осама бен Ладен, чието име по онова време беше непознато за по-голямата част от американската публика. Малко след като двамата се върнахме от назначенията си в чужбина, Осама бен Ладен и Ал Кайда се прочуха с убийството на три хиляди души.

Между другото, мисиите ни в чужбина бяха един вид наказание — или предупреждение — заради това, че с Кейт душихме без разрешение около мистериозната експлозия във въздуха на Полет 800 на ТУЕ. И ни духнаха под опашките. Кейт замина за Дар ес Салаам, което не е чак толкова лошо място, а аз се озовах в Йемен, което е като заточение в Сибир за АТС, макар наистина да имах чувството, че върша нещо полезно. Върнахме се в Ню Йорк с няколко дни разлика — точно за 11 септември, както вече споменах. По онова време Том Уолш не беше шефът, така че не мога да кажа, че сега полага поредното усилие да ме превъзпита. Тогава какво беше намислил? Кейт приемаше всичко за чиста монета. Аз не. Том не прави неща за хората, а на хората. Освен това нареждането беше дошло някъде отгоре. Джон Кори трябва да замине в Йемен. Но защо?

Всичко това минаваше през главата ми, докато стоях на бара, наблюдавах най-доброто и най-лошото на западната цивилизация, мислех за кариерата си, за брака си, за страната си, за живота си и за бъдещето си.

Обикновено не се замислям върху тези неща и се гордея, че имам ниско ниво на интроспекция и нулево самосъзнание. Само че току-що най-неочаквано ми бе натресен променящ живота избор и трябваше да реша как да реагирам.

— За какво си се замислил? — попита Кейт.

— В „Метрополитън“ има нова изложба на Моне.

Тя ме изгледа със съмнение.

— Джон… ако не искаш да идеш, ще те разбера.

— Повярвай на думата ми, това не е място, където би искала да прекараш цяла година.

— Много от нашите са или са били там — напомни ми тя. — Освен това имаме войски в Ирак и Афганистан и всеки техен ден там е саможертва. Не можеш да избираш къде да водиш войната. Трябва да идеш там, където са враговете.

— Враговете са тук, Кейт — напомних й. — Ние държим бастионите на Крепост Америка.

Тя се позамисли.

— Свършихме добра работа тук. Но сега трябва да отидем в леговището на звяра.

— В задника му — поправих я.

Масата ни беше готова и докато вървяхме през ресторанта, кого да видя — бившата, седнала с поредния хубавец. Честно, тази дама има повече жребци, отколкото някой куриер на „Пони Експрес“.

Тя ме забеляза и ми махна, така че отидох при масата й, казах й здрасти и бях запознат с г-н Сегашния, който изглеждаше така, сякаш се намира по средата на процедури по промяна на пола.

Кейт, на която не й пука в подобни ситуации, поздрави Робин и партньора й.

— Как върви войната с тероризма? — поинтересува се Робин.

— Нивото на тревога все още е жълто — осведомих я мило.

— Господи, понякога си мисля, че ще ни вдигнат във въздуха — каза Робин.

Кейт се включи чудесно в разговора:

— Че защо му е на някой да убива адвокати, съдии и политици?

Робин не беше сигурна как да разбира това и се обърна към мен.

— Още ли сте в апартамента?

Въпросният апартамент е бившето семейно гнездо, адски скъпо място на Източна 72-ра, където живееше Робин, когато се запознахме. При раздялата ни тя ми го отстъпи на дългосрочен наем — много приятен жест, който се грижеше за по-голямата част от месечните ми доходи.

— Още — отвърнах.

— Добре. Исках да ви изпратя покани за благотворителен банкет. За Градската художествена асоциация. Искаме да съберем пари и да поръчаме стенописи и скулптура в Долен Манхатън.

Поредните тъпотии.

— Банкетът ще е в „Риц-Карлтън“. Черната вратовръзка е задължителна. На двайсет и шести март. Ще бъдете мои гости.

— Благодаря, но ще сме извън страната — чух се да казвам.

— Къде отивате?

— Поверителна информация.

— О… ами… успех тогава.

— Благодаря.

Последвахме домакинята до масата ни.

— Това означава ли, че предпочиташ да идеш в Йемен с мен, вместо на благотворителен банкет с бившата си жена? — попита Кейт.

— Знаеш, че бих те последвал и в ада.

— Добре тогава. Следващата седмица заминаваме.

5.

Беше събота и с Кейт се разбрахме да не говорим за Йемен до неделя вечерта. Кейт отиде до службата в събота сутринта, за да приключи някои бумащини и да отдели случаите, които ще се наложи да прехвърли на някого, ако наистина реши да замине за Йемен.