Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Така е. Но само…

Една светкавица пропълзя по небето като огромен паяк и за секунда освети всичко наоколо. След това изчезна, оставяйки ме заслепен за кратко.

— Аури? — повиках я аз, разтревожен, че се е уплашила, като е зърнала как изглеждам.

Проблесна нова светкавица и видях, че тя е застанала по-близо до мен.

Посочи ме и се усмихна възхитено.

— Приличаш на някой от амирите — рече. — Квоте е един от сиридите.

Погледнах се и когато блесна следващата светкавица, разбрах какво имаше предвид. Опакото на ръцете ми бе покрито със засъхнала кръв от опитите ми да спра кървенето на раните си. Тя наподобяваше древните татуировки, които амирите използваха за отличителни белези на най-високопоставените си членове.

Бях толкова изненадан от думите й, че забравих първото нещо, което бях научил за Аури. Забравих да бъда предпазлив и й зададох въпрос:

— Аури, откъде знаеш за сиридите?

Нямаше отговор. При следващата светкавица на фона на мрачното небе видях, че покривът е празен.

> 24.

> Звънтене

Стоях на покрива с натежало сърце, а бурята проблясваше над главата ми. Исках да последвам Аури и да й се извиня, но знаех, че това е безнадеждно. Погрешните въпроси я караха да бяга, а когато Аури хукнеше, тя беше като заек в дупка. В Онова долу имаше хиляди места, където да се скрие. Нямах никакъв шанс да я намеря.

Освен това трябваше да се погрижа за някои жизненоважни въпроси. Дори и в момента някой можеше да се опитва да открие къде съм. Просто не разполагах с достатъчно време.

Нужен ми бе близо час, за да се придвижа по покривите. Бурята правеше нещата по-трудни, защото всяка светкавица ме ослепяваше за продължителен период от време. Въпреки това накрая с куцукане стигнах до покрива на Мейнс, където обикновено се срещах с Аури.

Спуснах се сковано по ябълката до вътрешния двор. Готвех се да извикам през тежката метална решетка, която водеше до Онова долу, когато мярнах някакво движение в сянката на близките храсти.

Взрях се в мрака, неспособен да различа каквото и да е друго освен неясна форма.

— Аури? — тихо попитах аз.

— Не искам да кажа — тихо отвърна тя разплакана.

От всички ужасни неща, които ми се бяха случили през последните няколко дни, това без съмнение бе най-лошото.

— Толкова съжалявам, Аури — казах аз. — Няма да те питам повече, обещавам.

От сенките се чу приглушено хлипане, което смрази сърцето ми и сякаш отчупи парче от него.

— Какво правеше тази нощ върху нещата отгоре? — попитах аз.

Знаех, че този въпрос е безопасен. Бях го задавал много пъти преди.

— Гледах светкавиците — подсмърчайки, отвърна тя и след това добави: — Видях една, която приличаше на дърво.

— Какво имаше в светкавицата?

— Галванична йонизация — отвърна тя и след кратка пауза продължи: — и речен лед. И се люлееше като котешка опашка.

— Иска ми се и аз да я бях видял — рекох аз.

— А ти какво правеше върху нещата отгоре? — Тя замълча за момент и след това се засмя с тих, хълцащ смях. — Напълно полудял и почти гол?

Малко ми олекна на сърцето.

— Търсех място, където да сложа кръвта си — обясних аз.

— Повечето хора я държат в себе си — отбеляза тя. — По-лесно е.

— Искам да я запазя в себе си, но се безпокоя, че някой може да ме търси.

— О — каза тя, сякаш ме разбра отлично, и след това видях как сянката й, която беше малко по-тъмна от околния мрак, се изправи. — Трябва да дойдеш с мен в Звънтенето.

— Не мисля, че съм виждал Звънтенето — признах аз. — Водила ли си ме там преди?

Забелязах движение, което вероятно бе поклащане на глава.

— Това е лично място.

Чух метален звук, последван от шумолене, и видях как от отворената решетка бликна синьо-зелена светлина. Спуснах се долу и се срещнах с Аури в тунела.

Светлината в ръката й освети зацапаните места по лицето й, където беше трила сълзите си. За пръв път я виждах мръсна. Очите й бяха по-тъмни от обичайното, а носът й — зачервен.

Тя подсмъркна и потри покритото си с петна лице.

— Ти си ужасно мръсен — сериозно отбеляза тя.

Погледнах окървавените си ръце и гърди.

— Така е — съгласих се.

Тогава Аури ми отправи кратка и храбра усмивка.

— Този път не избягах толкова далеч — гордо вирна брадичка тя.

— Доволен съм, че е така — похвалих я аз. — И съжалявам.

— Не. — Поклати глава тя леко, но решително. — Ти си моят сирида и затова си безукорен. — Протегна ръка и докосна с пръст окървавените ми гърди. — _Иваре еним еуге._

* * *

Аури ме поведе през лабиринта от тунели, съставляващи Онова долу. Слязохме още по-надолу, минахме през Подскоците и пресякохме Щурчово поточе. Сетне прекосихме няколко виещи се коридори и отново се спуснахме по едно спираловидно каменно стълбище, което никога преди това не бях виждал.

Докато слизахме, усетих мириса на влажни камъни и чух тихия, равномерен звук на течаща вода. От време на време долиташе дращене като от стъкло, плъзгащо се върху камък, или по-ясно звънтене, подобно на удара на стъкло в друго стъкло.

След около петдесет стъпала широкото спираловидно стълбище изчезваше в просторен мътен вир. Зачудих се колко ли надолу се спускат стълбите под черната вода.