Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Има причина схемата да не фигурира в справочниците — поклати глава Килвин. — Не си напреднал достатъчно, за да направиш сам грам. Човек трябва много да внимава, когато си играе със сигалдрия и собствената си кръв.

Отворих уста да отвърна, но той ме прекъсна:

— И което е по-важно, сигалдрията, необходима за такова пособие, се поверява само на онези, които са станали ел'тхе. Възможността за злоупотреба с руните за кръв и кости е твърде голяма.

Тонът му ми даде да разбера, че няма да спечеля нищо, ако започна да споря с него, затова свих рамене, сякаш не ме е грижа особено.

— Няма значение, магистър Килвин. Имам други проекти, които да ми запълнят времето.

— Сигурен съм, че е така, ре'лар Квоте — широко се усмихна Килвин. — Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.

Внезапно ми хрумна една мисъл.

— Мога ли да ползвам за тази цел една от уединените стаи, магистър Килвин? Бих предпочел да не ми надничат през рамото, докато работя.

При тези думи Килвин повдигна вежди.

— Сега вече съм двойно по-любопитен. — Той остави стъклената полусфера, изправи се и отвори едно чекмедже на бюрото си. — Някоя от стаите на първия етаж ще ти свърши ли работа? Или има вероятност нещо да експлодира? Ако е така, ще ти дам една на третия етаж. Там е по-студено, но покривът е подходящ за такива случаи.

Погледнах го за момент, опитвайки се да реша дали се шегува.

— Стая на първия етаж ще свърши работа, магистър Килвин. Но ще имам нужда от топилня и малко повечко пространство, за да мога да дишам.

Килвин промърмори нещо на себе си и извади един ключ.

— Колко ще дишаш? Стая двадесет и седем е петдесет квадратни метра.

— Би трябвало да е предостатъчно — уверих го аз. — Вероятно ще имам нужда и от разрешително да взема благородни метали от Ателието.

При тези думи Килвин се ухили и ми подаде ключа.

— Ще се погрижа за това, ре'лар Квоте. Очаквам с нетърпение да видя какво ще направиш за мен.

* * *

Разкритието, че схемата, която ми трябваше, е за ограничено ползване, беше много неприятно. Но винаги има други начини да намериш определена информация и са налице хора, които знаят повече, отколкото би трябвало.

Например не се съмнявах, че Манет е наясно как се прави грам. Всеки знаеше, че той само формално се води още е'лир. Но нямаше начин да го накарам да сподели тази информация с мен против волята на Килвин. Университетът беше дом на Манет от трийсет години и той вероятно бе единственият студент, който се страхуваше повече от изключване от мен самия.

Това означаваше, че възможностите ми са ограничени. Като изключим дългото ровене в Архива, не можех да се сетя за какъвто и да е друг начин сам да открия схема. И така, след като няколко минути си блъсках главата за някаква по-добра възможност, накрая се отправих към „Бала и ечемик“.

„Бала и ечемик“ беше една от кръчмите с по-лоша слава от тази страна на реката. Ако трябва да сме точни, „При Анкер“ не беше долнопробно заведение, а просто непретенциозно. Беше чисто, макар и да не миришеше на цветя, и храната беше евтина, без да е безвкусна. Хората посещаваха „При Анкер“, за да ядат, да пият, да слушат музика и понякога да се посбият.

„Балата“ беше няколко стъпала по-надолу в класацията. Беше мърлява, музиката не беше на особено високо ниво и някои от посетителите често се забавляваха, като участваха в сбивания.

Имайте предвид, че „Балата“ не беше толкова лоша, колкото голяма част от местата в Тарбеан. Но беше най-лошата кръчма, която човек можеше да намери толкова близо до Университета. И макар да беше долнопробна, подът й беше дървен, а прозорците бяха със стъкла. Ако човек се напиеше и се събудеше без кесия, можеше да е доволен, че не са му прерязали гърлото и не са му откраднали и ботушите.

Тъй като още беше рано, имаше едва шепа хора, разпръснати тук-там из общата стая. Видях със задоволство, че Слийт седеше отзад. В действителност не се бях срещал с него, но знаех кой е. Бях чувал някои истории.

Слийт беше един от онези редки и незаменими хора, които имат дарбата да уреждат разни неща. Според слуховете той е бил студент през последните десет години с известни прекъсвания.

В момента разговаряше с един мъж, който изглеждаше нервен, и май беше по-добре да не го прекъсвам. Затова купих две малки бири и се престорих, че пия от едната, докато чаках.

Слийт беше хубав тъмнокос и тъмноок мъж. Макар да нямаше типичната брада, предположих, че е поне наполовина сийлдиш. Езикът на тялото му издаваше властна натура. Движеше се така, сякаш контролира всичко около себе си.

Което всъщност не би ме изненадало. Нищо чудно „Балата“ да беше негова собственост. Хора като него разполагаха с достатъчно пари.

Слийт и неспокойният млад мъж накрая стигнаха до някакво споразумение. Слийт му се усмихна сърдечно и го потупа по рамото, докато си тръгваше.

Изчаках малко и след това се отправих към масата му. Докато се приближавах, забелязах, че между неговата маса и останалите в общата стая има празно пространство. Не беше много, но бе достатъчно, за да затрудни всякакви опити за подслушване.

Когато се приближих, Слийт вдигна поглед.