Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

— Чудех се дали можем да поговорим — подхванах аз.

Слийт посочи с ръка празния стол.

— Малко съм изненадан — призна той.

— Защо?

— Не ме посещават често умни хора. Идват отчаяни типове. — Той погледна към халбите. — И двете ли са за теб?

— Можеш да вземеш която искаш или и двете — рекох аз и кимнах към дясната, — но вече пих от тази.

За частица от секундата той хвърли предпазлив поглед към халбите, после се усмихна широко, показвайки белите си зъби, и взе чашата отляво.

— Ако съдя по онова, което съм чувал, не си човек, който би се опитал да отрови някого.

— Изглежда знаеш доста за мен — отбелязах аз.

Той сви рамене толкова равнодушно, сякаш се е упражнявал как да го прави.

— Знам много за всички — отвърна той. — Но за теб знам повече.

— И защо така?

Слийт се приведе напред и тихо рече:

— Имаш ли представа колко скучни са обикновените студенти? Половината от тях са богати туристи, които изобщо не ги е грижа за ученето. — Той вдигна очи към тавана и махна с ръка, все едно хвърля нещо през рамото си. — Другата половина са книжни плъхове, които са мечтали за това място толкова дълго, че сега, когато са тук, не могат да си поемат дъх от вълнение. Те много внимават и са кротки като свещеници. Страхуват се да не получат някой неодобрителен поглед от магистрите. — Изсумтя презрително и отново се облегна на стола си. — Достатъчно е да кажем, че ти си като глътка свеж въздух. Всички говорят… — Той млъкна и отново сви рамене със същото добре отработено движение. — Е, нали знаеш.

— Всъщност не знам — признах аз. — Какво говорят хората?

Слийт отново ми се усмихна с енергичната си, красива усмивка.

— А, това е проблемът, нали? Всички знаят за репутацията на даден човек, само той не е наясно. Повечето хора не се безпокоят за това. Но някои от нас полагат усилия да поддържат репутацията си. Аз съм изграждал своята тухла по тухла. Тя ми служи като полезен инструмент. — Той ми хвърли многозначителен поглед. — Предполагам, че разбираш какво имам предвид.

— Може би — позволих си да се усмихна аз.

— Какво казват за мен тогава? Кажи ми и аз ще ти върна услугата.

— Ами — започнах аз, — бива те да откриваш разни неща. Дискретен си, но вземаш скъпо.

— Подробности — раздразнено махна с ръка той. — Подробностите са скелетът на една история. Дай ми подробности.

Замислих се.

— Чух, че си успял да продадеш няколко шишенца „Режим Игнаул Нератум“ _след_ пожара в работилницата на Килвин, при който всички те би трябвало да са унищожени.

Слийт кимна, но лицето му не издаваше нищо.

— Освен това чух, че си уредил да бъде предадено съобщение на бащата на Вейан в Емлин въпреки обсадата. — Последва ново кимване. — Уредил си на млада проститутка, работеща в „Копчетата“, набор от документи, доказващи, че тя е далечна братовчедка на баронет Гамре. Благодарение на тях е успяла да се омъжи без много шум за един млад благородник.

— Гордея се с това — усмихна се Слийт.

— Когато си бил е'лир — продължих аз, — са те отстранили за два семестъра заради обвинения в „незаконно разбиране“. Две години по-късно са те глобили и отново са те отстранили временно за „неправилна употреба на университетско оборудване“ в Пещта. Чувал съм, че Джеймисън знае с какво се занимаваш, но му е платено да си затваря очите. Между другото, това последното не го вярвам.

— Съгласен съм — непринудено отвърна той. — Аз също не го вярвам.

— Въпреки многобройните неща, с които се занимаваш, си бил съден само веднъж по закона за желязото — продължих аз. — Обвинението беше „транспортиране на контрабандни вещества“, нали?

Слийт вдигна очи към тавана.

— Знаеш ли кое е най-отвратителното? Точно по това обвинение бях невинен. Момчетата на Хефрон бяха платили на един пристав да фалшифицира доказателствата. Обвиненията бяха оттеглени само след два дни. — Той се намръщи. — Не че магистрите ги беше грижа за това. Интересуваше ги само, че съм опетнил доброто име на Университета. — В гласа му се долавяше горчивина. — След това утроиха таксата ми за обучение.

Реших малко да насиля нещата.

— Преди няколко месеца си отровил дъщерята на един млад граф с Венитасин и си й дал противоотрова едва след като е потвърдила с подписа си продажбата на по-голямата част от земите, които е щяла да наследи. След това си уредил да изглежда така, сякаш ги е загубила при игра на фаро с високи залози.

При тези думи той повдигна вежди.

— Казват ли защо?

— Не — отвърнах аз. — Предполагам, че не е изплатила дълга, който е имала към теб.

— В това има известна истина — призна той. — Макар че беше малко по-сложно. И не използвах Венитасин. Това би било изключително безразсъдно. — Той изглеждаше засегнат и изтупа ядосано ръкава си. — Нещо друго?

Не отвърнах веднага, опитвайки се да реша дали да получа потвърждение за нещо, което подозирах от известно време.

— Само това, че миналия семестър си свързал Амброуз Джакис с двама мъже, за които е известно, че убиват хора за пари.

Изражението на Слийт остана невъзмутимо, тялото му беше спокойно и отпуснато. Но забелязах лекото напрежение в раменете му. Малко неща ми убягват, когато наблюдавам внимателно.