Пеещата галерия

Ателстан се взря по-отблизо, стараейки се да не повърне. Като всички лондончани и той знаеше, че след като телата на изменниците бъдат разсечени, на четири, главите им се изпращат тук, за да послужат за украса на Лондонския мост. Монахът се приближи още повече. Гъстите, черни локви около коловете показваха, че някои от главите са прясно отсечени, но въпреки това всички те се разлагаха и се разпадаха под влиянието на дъжда и вятъра, който развяваше необикновено лъскавите им коси. Грамадните гарвани, които досега бяха дълбали лицата им с жълтите си клюнове, в момента гневно кръжаха над тях.

— Сър Джон, виж косите им! — прошепна Ателстан. — Сресани са!

— Винаги се грижа за главите си! — извика дребосъкът. — Всяка сутрин се качвам тук и сресвам косите им, за да са лъскави и да изглеждат добре. Разбира се — добави той мрачно, — ефектът трае, докато не ги нападнат гарваните, макар че те пък си оставят тази част за последно. О, да, реша косите им, а когато приключа, им пея. Качвам се на покрива с виолата си. Приспивните песни са най-подходящи — пазачът на стражевата кула обърна светналото си от гордост лице към Ателстан. — Тук никога не се чувствам самотен — рече той. — Представяте ли си какви неща знаят тези глави?

— Да му се не види! — промърмори Кранстън. — Имам нужда от питие! Но да оставим това. Тази сутрин тържествено се заклех повече да не се докосвам нито до вино, нито до пиво. Е, пазачо, покажи ни трупа на Веши!

И така, дребосъкът заподскача пред двамата си посетители и отметна парцала от лицето на неочакваното попълнение към зловещата си колекция. Вятърът тутакси подхвана парчето плат и го запокити върху една от побитите на кол глави.

— Ти го прегледай, братко — прошепна коронерът. — На мен още ми е лошо от снощното вино.

Ателстан се наведе. Веши беше облечен в същите дрехи, които беше носил и вчера. Пухкавото му лице сега беше още по-пухкаво, а на цвят беше станало мръснобяло. Очите му бяха полуотворени, а устата му зееше и отвътре се показваха почернелите му зъби. Мъртвецът изглеждаше сякаш се хили на Ателстан, предизвиквайки го да разкрие тайната на смъртта му. Монахът се извърна леко встрани, при което се оплете в дрехата си и изгуби равновесие. В следващия момент едва не повърна, тъй като ръката му докосна подутия корем на трупа. Краката на мъртвеца бяха вир-вода. Ателстан огледа червено-черната следа от въже около врата на Веши, която много приличаше на онази, която откриха около врата на Брамптън, и тъмната подутина зад лявото му ухо. Монахът задържа дъха си и подуши устните на покойника, но не долови нищо друго освен вонята на разложение. После дойде ред на ръцете на трупа. По тях нямаше никакви белези, а ноктите, по-къси от тези на Брамптън, бяха чисти и старателно подрязани. Отдолу не се забелязваха нишки от въже. Ателстан погледна към пазача на кулата.

— Къде е примката?

— Изхвърлих я — тържествуващо отвърна дребосъкът. — След като намерих обесения, прерязах въжето, разхлабих примката и я оставих да падне във водата — изведнъж лицето му стана сериозно, а в очите му се появи тревога. — Защо? Не биваше ли да го правя?

— Добре си постъпил, Робърт — отвърна тихо Ателстан. — Много добре. Значи, казваш, че ти си намерил трупа, така ли?

— Всъщност не точно. Децата ми го намериха. Играели си около предпазните колони на моста. Нали ги знаете — дървените прегради, заграждащи сводовете — той поклати глава. — Имам цели девет деца — заяви той. — Бяха десет, но най-голямото се напи и падна в реката!

Кранстън се втренчи невярващо в дребосъка, удивен от плодовитостта му.

— Но после ти си прерязал въжето, нали? — попита коронерът. — Откъде разбра, че трупът е на Веши?

— В джоба му имаше няколко монети и парче пергамент, върху което бяха написани две имена — неговото и още едно. Томас… — той затвори очи.

— Томас Спрингал?

— Точно така. Ето, погледнете. Бележката е у мен. Там е написано и още нещо.

Малкият пазач на голямата стражева кула бръкна в кесията си и извади оттам някакво мазно парче пергамент. Бележката действително съдържаше две имена — Тиоболд Веши и сър Томас Спрингал. Под тях със същия почерк беше написано: Битие, глава трета, стих първи и Откровение на свети Йоан Богослов, глава шеста, стих осми.

— Е, послушнико — промърмори Кранстън, — какво ще кажеш за това? Хайде, нали ти си проповедникът…

— Първо, сър Джон, запомни най-после, че не съм послушник, а монах. И второ, това, че съм изучавал Библията, не значи, че знам наизуст всеки стих.

Кранстън се ухили.

— Нещо друго намери ли?

Дребосъкът отново заподскача нагоре-надолу.

— Да, няколко пръстена и малко монети, но хората на шерифа ги взеха. След като намерих трупа, изпратих едно от момчетата си до Общината, за да ги извика. Това трябва да е било — той захапа пръст — точно след зазоряване. После ги чух да казват, че са изпратили някого да ви повика.